Сибин Майналовски - Змии в стените

Без да чакам да ми хрумне друга идея (като например да звънна на Рей и да го питам дали е ходил на гости у Вечния Човек или да се обадя по скайпа на някоя от предишните му любовници, за да се поинтересувам дали някога онзи, когото мразеха толкова, ги бе водил у тях), извадих най-големия бял лист хартия, който успях да намеря, улових здраво късчето въглен — един от предпочитаните от мен материали за рисуване, поех си дълбоко въздух и затворих очи.

Познатото до болка чувство не чака втора покана и тутакси обгърна цялото ми тяло едновременно отвътре и отвън. Сякаш невидима ръка раздаваше безмилостни плесници в мозъка ми като цяло и на всяко едно нервно окончание поотделно… и същевременно бе подхванала внимателно тила ми, за да не се строполя в несвяст, поднасяйки с ласкави движения пред устните ми чаша райски нектар, който се разтичаше бавно по жилите ми, нежен като майчина грижа. Усещах как ме облива ледена пот, но бузите ми горяха, сякаш ненадейно се бях озовал на гости у самия дявол.

Без да отварям очи, започнах да рисувам.

Късчето овъглено дърво танцуваше по хартията само. Единственото, което правеше ръката ми, бе да го поддържа във въздуха, за да не падне под напора на колосалната енергия, която по неведоми пътища протичаше през него и през мен.

Когато най-сетне почувствах, че и последните капки магия се процедиха през пролуката между нашия нормален свят и онази мистериозна реалност, откъдето извираше вдъхновението ми, с неохота разлепих клепачи и запокитих остатъка от въглена в камината. Отстъпих крачка назад и се взрях в току-що нарисуваното от мен.

Малкото апартаментче беше като истинско. Ако примижех, почти можех да усетя напластилата се по тапетите остра миризма на тютюн, тъмна бира и изчистени до блясък с древна вакса ботуши; да доловя скърцането на паркета там, където дървените брусчета имаха нужда от подмяна или поне от пренареждане; да забележа рижавите котешки косми, покрили като рехава кувертюра столове, кресла и дивани из цялата къща (хм, никой не знаеше, че Тери Сторн има котка…).

Ех, ако вместо цялата тази красота бях нарисувал карта…

Мисълта още не бе успяла да прелети из главата ми, когато забелязах странния символ, който бях надраскал в долния ляв ъгъл на картината. Протегнах машинално ръка и го докоснах. Въгленът изведнъж оживя. Непонятните линии се разтекоха и бавно, почти мудно запълзяха по пръстите ми, оттам на китката и най-сетне стигнаха до предмишницата, където застинаха доволно в някакво гротескно подобие на татуировка. С малко повече въображение човек можеше да я оприличи на рисунка на котешка глава, излязла изпод перото (или таблета) на младши дизайнер от филма „Трансформърс“ — ъгловата, груба и в същото време изящна и неповторима.

Докато умувах що за дяволщина е това, машинално се запътих към хладилника, за да си налея чаша портокалов сок, тъй като устата ми беше пресъхнала (още един страничен ефект от рисуването с магия, който бях открил напоследък). По пътя към кухнята съвсем случайно забелязах, че очите на драскулката върху кожата ми се движат. Направих една-две крачки в произволни направления и установих, че накъдето и да мръдна, пущината гледа все в една и съща посока. В изблик на вдъхновение се сетих, че явно в транса си съм създал нещо като компас, който да ме насочва към жилището на Тери. Удобно… Нямах представа, че съм способен на такива неща.

Набързо се облякох и излетях от вкъщи, без да отлепям очи от „татуировката“ (поради липса на друга, по-подходяща дума щях да я наричам така). Дано не бърках относно пътеводните качества на това нещо, че щях да стана за смях и да обезпеча шегобийците от „Зелената котка“ с материал за подигравки за десетина години напред.

Само Мракът знае колко точно време се лутах из безброй светове, следвайки сигналите на драсканицата върху ръката ми. Преминах през толкова много портали и „червееви дупки“, че по едно време бях абсолютно уверен: още крачка-две и щях да се изправя очи в очи с далеци, ворлони и „плачещи ангели“ 9. Почти бях започнал да се отчайвам, когато изведнъж се оказах пред някаква най-обикновена панелна кооперация, затикана в средата на нищото. Острата миризма на отдавна неизхвърляни контейнери смет и твърде неподдържаните улици и алеи между блоковете ми подсказаха, че се намирам в България. Никога досега не бях стъпвал в тази държава (и слава на Древните, ако се вярва на разказите на Били Зеленчука, който си бе намерил яка компания тук… 10), но всички, с които се бях запознал преди време в „Зелената котка“, ме бяха предупредили да бягам от тук като Тъмен Маг от романите на Лукяненко. Или като дракон от книгите на Теллалов, както обичаше да казва Били, но тъй като никой друг не бе чел въпросния автор, нямаше как да уловя тънкия (очевидно) хумор на закачката.