Сибин Майналовски - Змии в стените

След като вече бях толкова близо, нямаше нужда да се консултирам с „татуировката“ — можех да надуша присъствието на Тери от километри. Уверено заизкачвах стълбите на блока, от който долавях най-настоятелни сигнали (бяха ме инструктирали да избягвам асансьорите на всяка цена, тъй като повечето били набори на Гандалф…) и не след дълго вече хлопах по ламаринената врата, преграждаща входа към светая светих на Вечния Човек.

— А, Питър, ти ли си? Влизай, отворено е — дочух приглушения глас на Тери от вътрешността на апартамента.

Наистина не беше заключено… или поне не в традиционния смисъл на думата. Аз лично влязох без особени усилия, но ако някой Нежив или Акълдаващ се бе опитал да премине, щеше да остане доста неприятно изненадан: дори „Котката“ нямаше такива защитни руни, каквито бяха опасали вратата на Тъмния Маг.

— Откъде ме надуши бе, лисицо такава? — ухилих се аз, докато си пробивах път през сандъците и кутиите, с които бе затрупан коридорът.

— Че кой друг ще си направи труда да ме издирва къде живея, че и точно на пети април… Може би само Айвън Рийс, но той от две години е в командировка при тибетските магове, така че оставаш само ти, приятелю — намигна ми Тери, надигайки се от фотьойла, за да ме посрещне.

— А, да, пети април… Ами в този ред на мисли — честит празник, месир! — подкачих го аз.

— Хм, Питър, ти май наистина гориш от желание да изкараш лятото като бурканче с терпентин… — намръщи се магьосникът.

— Извинявай, все забравям, че чувството ти за хумор е заровено в съседния на Саурон гроб…

— Не се шегувай с мен в деня, в който се роди онази никаквица — изплю се с отвращение Тери, след което щракна с пръсти и продуктът на раздразнението му изчезна… хм… ами като на магия.

— Да не ти пука, приятелю! — тупнах го аз по рамото и с наслаждение се отпуснах на диванчето. — Уф, ама тук доста понамирисва… Откога не си чистил на котарака си?

— Моля, моля… Дама е и се казва Жулиета — стрелна ме с очи магът. — А нима не знаеш, че жените никога не миришат на пот, дъхът им сутрин ухае на теменужки, а в тоалетната отделят само светена вода и амброзия?

— Ами, да ме прощаваш, ама…

— Добре де, добре — въздъхна отегчено Тери и начерта с показалеца на лявата си ръка някакъв странен символ във въздуха. Пламтящите линии още не бяха успели да изгаснат, а въздухът наоколо вече се бе пречистил от миризмата на котешка урина и в апартамента се разнесе благоуханието на морски бриз и пържена цаца.

— Що за странен букет? — подметнах, докато се самообслужвах с бутилката венериански джин, която примамливо проблясваше със заскрежените си бузи на масата.

— Ха-ха, не съм ли те водил в някоя от местните кръчми? — засмя се магьосникът и с едно движение на кутрето си накара чашата си да се напълни. — Трябва някой път да те запозная с Берен, Налла и останалите идиоти в тая забравена и от Мрака страна… 11

— Заради тях ли си избрал да живееш тук? — подкокоросах го аз, като тайно се надявах да чуя дълга и съмнително правдива история за смъртни врагове, които са по петите му и единствено тук не биха могли да го открият…

— Не само, друже — вдигна чашата си за наздравица Тери. — Местните имат една поговорка: „Моят дом е моята крепост“. Живял съм къде ли не, но не можах да почувствам нито едно от местата като свой истински дом. Винаги се намираше някой, който да цъфне пред вратата ми и да започне да досажда — направи ми това, измагьосай ми онова… че аз да не съм селска врачка, да му се не види! Спасявал съм толкова светове, че и Брус Уилис ще ми завиди… а те ме занимават с любовни билета, Чувствоунищожители 12, спомени и всякакви подобни простотии.

— Ха, значи затова си окичил вратата с толкова защитни руни…

— Ами да — а ти какво си помисли, че денонощно съм обсаден от тълпи орки и не смея да прекрача прага ли? — засмя се магът и запали една от невероятно смрадливите си цигари. Дори Рей Макгавърн не бе успял да го убеди да мине на по-нормални… или поне по-малко миризливи. Ароматът на необработен ориенталски тютюн ме накара да се закашлям. Тери услужливо щракна с пръсти и отвори малкото прозорче над балконската врата.

— Студено ли ти е, Питър? — попита той и без да ме изчака да отговоря, махна с ръка към една от стените. На мястото на голите тапети изникна огромна на вид камина, в която весело пращеше доста уютно изглеждащ огън. Котката на магьосника тутакси се материализира от нищото, сякаш седмици наред бе чакала началството да се сети да призове топлото, и се излегна по господарски на не повече от лакът разстояние от пламтящите цепеници. Изправих се, за да я погаля, но в същия момент в апартамента отекна гръмкият звън на микровълнова печка.