Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Освен случката в деня за ориентация, имало ли е други прояви на такъв тип поведение? В детска градина? В предучилищна група? В общуването му с деца извън класната стая?

— Не — каза Джейн. — Категорично не. Но той винаги… — Канеше се да каже, че Зиги твърдо отричаше обвиненията на Амабела в деня за ориентация, но реши, че това би могло да усложни проблема. Госпожа Липман щеше да си помисли, че Зиги имаше навика да лъже.

— Значи, няма нищо необичайно в миналото на Зиги, в семейния му живот, в обкръжението му, което би трябвало да знаем и което би имало връзка с настоящия проблем? — Госпожа Липман я гледаше с очакване, а лицето ѝ излъчваше топлота и любезност, сякаш искаше да увери Джейн, че нищо не бе в състояние да я шокира. — Доколкото разбирам, бащата на Зиги не участва в отглеждането му, така ли е?

Джейн винаги се стъписваше за момент, когато непознати хора случайно споменаваха „бащата на Зиги“. Тя свързваше думата „баща“ с любов, доверие и сигурност. Винаги се сещаше първо за собствения си баща, сякаш допускаше, че би могло да става въпрос за него. Налагаше се да направи малък скок в съзнанието си до една хотелска стая с лампа над леглото.

Е, госпожо Липман, това ще ви свърши ли работа? Единственото, което знам за бащата на Зиги, е, че си пада по еротична асфиксия и унижаване на жени. Изглеждаше чаровен и мил. Пееше песни от „Мери Попинз“. Реших, че е възхитителен — впрочем на мое място вие сигурно бихте решили същото, — а се оказа коренно различен. Предполагам, че отговаря на описанието за насилник. Така че това би могло да има връзка с този случай. Освен това, просто за да добиете по-широка представа, има вероятност Зиги всъщност да е моят мъртъв дядо, прероден в него. А Папи беше много нежна душа. Така че всичко зависи от това дали вярвате в наследствената склонност към насилие, или в прераждането.

— Не се сещам за нищо, което би могло да има връзка с това — каза Джейн. — Той има много модели за подражание от мъжки пол…

— О, да, да, сигурна съм, че е така — прекъсна я госпожа Липман. — Божичко! Някои от децата тук имат бащи, които пътуват по работа толкова често, че изобщо не ги виждат. Далеч съм от мисълта, че Зиги е в неравностойно положение, защото расте в семейство с един родител. Просто се опитвам да добия представа за цялостната картина.

— Разговаряли ли сте с него за това? — попита Джейн. Сърцето ѝ се свиваше при мисълта за Зиги в кабинета на директора — сам, на разпит, без нея. Той спеше с плюшено мече. Сядаше в скута ѝ и си смучеше пръста, когато се чувстваше уморен. Тя все още приемаше за малко чудо факта, че той можеше да ходи и да говори, и да се облича сам, а ето че сега си имаше цял един друг живот, различен от нейния, в който се случваха големи и страшни драми.

— Да, разговарях. И той твърдо отрича всичко, така че без потвърждение от Амабела наистина е много трудно да решим как да процедираме нататък…

На вратата се почука и в кабинета надникна секретарката, която хвърли бдителен поглед към Джейн.

— Хм… исках просто да ви уведомя, че господин и госпожа Клайн вече са тук.

Госпожа Липман пребледня.

— Но те трябваше да дойдат едва след час.

— Отмениха съвещанието на борда — обади се познат остър глас. Над рамото на секретарката изникна Рената, готова да нахълта в кабинета. — Чудехме се дали не бихте могли да ни вместите… — Погледът ѝ попадна върху Джейн и лицето ѝ се вкамени. — О! Разбирам.

Госпожа Липман погледна смутено към Джейн, сякаш се извиняваше. Джейн знаеше от Маделин, че Джеф и Рената редовно правят демонстративни финансови дарения за училището. „На миналогодишната викторина всички трябваше да си седим там като признателни селяни, докато госпожа Липман благодари на семейство Клайн, че са платили за климатизацията на цялото училище — бе казала Маделин. После цялата грейна, осенена от внезапна идея. — Селест и Пери биха могли да ги надцакат тази година. Може заедно да си играят на „Кой е по-богат“.“

Училищната секретарка отчаяно кършеше ръце. Госпожа Липман се опита да спаси положението с репликата за „свободен достъп“ на родители до училището в удобно за тях време без предварителна уговорка. Секретарката нямаше опит с подобни ситуации.

— Възможно ли е да дойдете малко по-късно? — умолително се обърна тя към Рената.

— Не мисля — отвърна Рената. — Така или иначе, всички сме тук по един и същ повод, нали?

Госпожа Липман скочи на крака и бързо заобиколи бюрото си.