Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Госпожо Клайн, наистина смятам, че би било по-добре…

— Това всъщност е съвсем непредвидено! — Рената профуча покрай секретарката, последвана от блед, нисък и набит червенокос мъж с костюм и вратовръзка, най-вероятно Джеф. Джейн го виждаше за пръв път. Повечето от бащите все още ѝ бяха непознати.

Джейн стана от стола си и тревожно кръстоса ръце пред гърдите си; пръстите ѝ стискаха дрехата, сякаш очакваше някой да я разкъса. Семейство Клайн се готвеха да я разобличат и да изложат всичките ѝ грозни, срамни тайни на показ пред останалите родители. Зиги не бе дошъл на света в резултат на приятен, нежен, нормален секс. Той бе последица от позорните действия на едно младо, глупаво, дебело и грозно момиче.

У Зиги имаше нещо нередно и това се дължеше на факта, че тя бе позволила на този мъж да му стане баща. Звучеше нелогично и тя го знаеше, защото иначе Зиги не би съществувал, но го усещаше логично, защото Зиги винаги щеше да бъде нейният син, разбира се, как би могла да не бъде негова майка? Но той трябваше да се роди по-късно, когато Джейн му откриеше нормален татко и нормален живот. Ако беше направила всичко по нормалния начин, той нямаше да е белязан от това ужасно генетично петно. И нямаше да върши такива неща.

Замисли се за първия път, когато го видя. Беше толкова разтревожен от появата си на бял свят, пищеше с цялото си телце, размахваше миниатюрните си крайници, сякаш падаше отнякъде, и нейната първа мисъл бе: Съжалявам, мъничко бебе. Толкова съжалявам, че ти причиних това. Дълбоко болезненото усещане, което я заля от глава до пети, ѝ напомняше за скръб и макар че тя щеше да го нарече „радост“, то беше същото. Тогава смяташе, че бурният порой на любовта ѝ към това смешно миниатюрно същество с червено лице със сигурност ще отмие мръсния спомен за онази нощ. Но споменът остана, залепнал по стените на съзнанието ѝ като слузеста черна пиявица.

— Трябва да дръпнеш юздите на синчето си. — Рената се изправи точно пред Джейн. Пръстът ѝ се заби във въздуха пред гърдите ѝ. Очите ѝ бяха кървясали иззад стъклата на очилата. Гневът ѝ бе толкова осезаем и истински на фона на всички съмнения, които изпитваше Джейн.

— Рената — намеси се Джеф. Протегна ръка към Джейн. — Джеф Клайн. Моля те да извиниш Рената. Тя е много разстроена.

Джейн пое ръката му.

— Джейн Чапман.

— Ами добре тогава, щом всички вече сме се събрали, вероятно бихме могли да проведем един конструктивен разговор — каза госпожа Липман. В шлифования ѝ като кристал глас се усещаше нотка на напрежение. — Някой желае ли чай или кафе? Вода?

— Аз не желая освежителни напитки — отвърна Рената. Джейн забеляза с някакво извратено възхищение, че цялото тяло на Рената трепереше. Тя извърна поглед встрани.

Да гледа суровите емоции на Рената, извадени на показ, бе все едно да я види гола.

— Рената! — Джеф протегна ръка по диагонал пред тялото на жена си, сякаш за да я предпази от преминаващ автомобил.

— Ще ви кажа какво искам — каза Рената на госпожа Липман. — Искам детето ѝ да не припарва до дъщеря ми.

Маделин отвори плъзгащата се врата откъм задния двор и видя Абигейл, седнала на дивана с лаптоп пред себе си.

— Здрасти! — извика тя и потръпна от фалшивата нотка в гласа си.

Не можеше да разговаря нормално със собствената си дъщеря. Сега, когато Абигейл идваше само за уикендите, Маделин имаше усещането, че тя е домакинът, а дъщеря ѝ — важен гост. Чувстваше се длъжна да ѝ предлага напитки и да се грижи за удобството ѝ. Толкова нелепо. Всеки път, когато Маделин забележеше, че се държи по този начин, така се ядосваше, че безцеремонно минаваше в другата крайност и караше Абигейл да свърши някаква домакинска работа, например да простре прането. Най-лошо от всичко бе това, че Абигейл се държеше точно като добре възпитаната гостенка, каквато Маделин я бе научила да бъде, и хващаше коша с прането, без да обели и дума, а после Маделин се чувстваше виновна и объркана. Да я накара да простре прането, когато Абигейл дори не бе донесла дрехи за пране със себе си? Все едно да накараш госта си да простре прането ти. И тогава се втурваше да ѝ помогне и завързваше някакъв изкуствен разговор, а онова, което действително искаше да ѝ каже, крещеше безмълвно наум: Просто се върни у дома, Абигейл, ела си у дома и да прекратим това. Той ни напусна. Той напусна и теб. Ти беше моята награда. Липсата ти бе неговото наказание. Как можа да избереш него?