Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Абигейл въздъхна.

— Брак с малолетни и сексуално робство — каза тя, без да откъсва поглед от екрана.

— Това е ужасно. Може би не… — И замълча. Искаше да каже нещо от сорта на Не се разстройвай , което бе нелепо, типичната реплика на облагодетелствана лекомислена бяла жена от Запада, жена, която изпитваше твърде голямо удоволствие от нов чифт обувки или флакон парфюм. Какво би казала Бони? Нека направим медитация по този повод, Абигейл. Оммм. Ето пак! Отново проявяваше лекомислие. Подиграваше се с медитацията. С какво медитацията би могла да навреди на някого?

— Те трябва да си играят с кукли — каза Абигейл. Гласът ѝ бе натежал от гняв. — Но вместо това работят в публични домове.

Ти трябва да си играеш с кукли, помисли си Маделин. Или попе с гримове.

Усети прилив на гняв към Нейтън и Бони, защото Абигейл всъщност наистина бе твърде малка и твърде чувствителна, за да се интересува от трафик на хора. Чувствата ѝ бяха твърде силни и неуправляеми. Бе наследила злочестите гневни изблици на Маделин, ала имаше много по-меко сърце от нейното. Преливаше от състрадание (макар че, естествено, цялото това прекомерно състрадание никога не биваше насочено към Маделин или Ед, или към Клоуи и Фред).

Сети се за времето, когато Абигейл, около петгодишна, бе много горда от умението си да чете. Седеше на кухненската маса и мърдаше устни, старателно сричайки заглавие от първата страница на вестника, с изражение на искрено изумление и ужас. Маделин вече не помнеше за какво беше статията. Убийство, смърт, природно бедствие. Не. Всъщност помнеше. За някакво момиченце, отвлечено от леглото си в началото на осемдесетте. Тялото му така и не бе открито. Тогава Абигейл все още вярваше в Дядо Коледа. „Това не е вярно — побърза да каже Маделин, грабна вестника и се зарече никога повече да не го оставя на достъпно място. — Всичко е измислица.“

Нейтън не знаеше за това, защото Нейтън го нямаше.

Клоуи и Фред бяха толкова различни. Много по-жилави. Нейните малки консуматорчета, технически грамотните ѝ дивачета.

— Аз смятам да направя нещо по този въпрос — каза Абигейл и продължи да чете надолу.

— Така ли? — попита Маделин. Е, няма да ходиш в Пакистан, ако това си мислиш. Ще си стоиш тук, млада госпожице, и ще гледаш „Следващият топмодел на Америка“. — Какво имаш предвид? Писмо? — Лицето ѝ грейна. Тя беше дипломиран специалист по маркетинг. Можеше да напише такова писмо, за каквото Бони не би и мечтала. — Мога да ти помогна да напишеш писмо до нашия министър-председател с молба за…

— He — прекъсна я Абигейл с презрение. — От това няма полза. Имам друга идея.

— Каква идея? — попита Маделин.

По-късно щеше да се чуди дали Абигейл би ѝ отговорила искрено, дали би могла да сложи край на тази лудост още преди да е започнала, но точно тогава на входната врата се почука и Абигейл рязко затвори лаптопа си.

— Това е татко — каза и скочи на крака.

— Но сега е едва четири — запротестира Маделин и също се изправи. — Мислех, че аз ще те закарам в пет.

— Отиваме на вечеря у майката на Бони — отвърна Абигейл.

— Майката на Бони — повтори Маделин.

— Не прави драми от това, мамо.

— И дума не съм казала. Не съм казала например, че не си виждала моята майка от седмици.

— Баба е толкова заета със социалния си живот, че едва ли ще забележи — отбеляза Абигейл съвсем уместно.

— Бащата на Абигейл е тук! — извика Фред от коридора, което значеше: Колата на бащата на Абигейл е тук!

— Здрасти, приятел! — извика Нейтън на Фред. Понякога само гласът му успяваше да породи вълна от далечни спомени: обида, гняв и объркване. Той просто си тръгна. Той просто ни изостави и си тръгна, Абигейл, и аз не можех да повярвам, просто не можех да повярвам, а в онази нощ ти плака ли, плака, онзи безкраен бебешки плач, който…

— Чао, мамо — каза Абигейл и се наведе да я целуне снизходително по бузата, сякаш Маделин бе стара леля, на която гостуваше, а сега — ох, слава богу! — бе време да се разкара от тази плесенясала дупка и да се прибере у дома.

Стю:Ще ви кажа нещо, което добре си спомням. Веднъж случайно се натъкнах на Селест Уайт. Бях по работа в другия край на Сидни и трябваше да взема нови водопроводни кранове, защото някой бе натъпкал… както и да е, накратко, вървя си аз през „Харви Норман“, където са изложени мостри от всички мебели за спалня, и виждам Селест да лежи по гръб на едно двойно легло, вперила поглед в тавана. Пак погледнах, за да се уверя, после казах: „Здравей, скъпа“, и тя си изкара акъла. Все едно я бях спипал да обира банка. Просто изглеждаше много странно. Защо лежеше на двойно легло от разпродажба, при това толкова далеч от дома си? Много красива жена, великолепна, но винаги малко… вятърничава, нали разбирате. Тъжно е, като си го помисля сега. Много тъжно.