Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Тя занесе лампата в основната спалня на апартамента. Доста малка стая. Щеше да си купи двойно легло. Двамата с Пери имаха гигантско легло, естествено. Но тази стая щеше да изглежда претъпкана дори и с обикновено двойно.

Остави лампата на пода. Разноцветна лампа с форма на гъба, в стил артдеко. Купи я, защото ѝ хареса и защото Пери не би я харесал; не че щеше да ѝ попречи да я вземе, ако тя наистина я искаше, но щеше да потръпва всеки път, като я погледнеше, така както тя би потръпвала при вида на някои потискащи модерни произведения на изкуството, които той ѝ посочваше в галерии. И затова не ги купуваше.

Бракът се крепеше на компромиси. „Скъпа, ако наистина ти харесва този женствен, старинен стил, ще ти купя нещо автентично — нежно би казал той. — Това просто е обирджийство за един евтин, долнопробен кич.“

Когато Пери казваше такива неща, тя чуваше единствено: „Ти си евтин, долнопробен кич“.

Постепенно щеше да обзаведе това място с евтини, долнопробни неща, които ѝ харесваха.

Селест вдигна една от щорите, за да влезе малко светлина. Прокара пръст по леко прашния перваз. Апартаментът беше сравнително чист, но при следващото си идване щеше да донесе препарати за почистване и да го лъсне до блясък.

Досега никога не се бе осмелявала да напусне Пери, защото не можеше да си представи къде ще отиде, как щяха да живеят. Нагласа на ума. Изглеждаше невъзможно. А сега щеше да има цял един резервен живот в готовност за активиране. Щеше да има легла, застлани с чаршафи за момчетата. Щеше да има хладилник, зареден с храна. Щеше да има играчки и дрехи в шкафовете. Дори нямаше да ѝ се наложи да опакова багаж. Щеше да има формуляр за записване в местното училище — попълнен.

Щеше да е подготвена.

Следващия път, когато Пери я удареше, тя нямаше да му отвърне, нито да се разплаче, нито да легне в леглото си. Щеше да каже: „Напускам те. Още сега“.

Огледа кокалчетата на ръцете си.

Или пък щеше да го напусне, когато той бе извън страната. Може би така щеше да е по-добре. Щеше да го уведоми по телефона. „Трябва да знаеш, че не можем да продължаваме така — щеше да каже. — Когато се върнеш, нас няма да ни има.“

Невъзможно беше да си представи реакцията му.

Ако наистина — истински — го напуснеше.

Ако приключеше тази връзка, тогава щеше да спре и насилието, защото той вече нямаше да има правото да я удря, така както нямаше да има правото да я целува. Насилието бе нещо много лично в техните взаимоотношения, като секса. То вече нямаше да е уместно, ако го напуснеше. Тя вече нямаше да му принадлежи по същия начин. Щеше да си възвърне уважението му. Щяха да запазят приятелски отношения. Той щеше да е любезен, но хладен бивш съпруг. Тя вече знаеше, че за нея студенината му ще е по-болезнена и от най-тежките му юмруци. Той щеше да срещне друга. Щеше да му отнеме около пет минути.

Селест излезе от спалнята и тръгна по тесния коридор към стаята, предназначена за момчетата. Вътре имаше място точно за две единични легла, едно до друго. Щеше да им купи нови завивки. Да я направи уютна. Дишането ѝ се учести, опитвайки се да си представи слисаните им личица. О, боже! Наистина ли щеше да им причини това?

Сузи смяташе, че Пери ще се опита да получи еднолично попечителство над децата, но тя просто не го познаваше. Гневът му пламваше като факла и бързо угасваше. (За разлика от нейния. Селест бе по-гневна от него. Тя таеше злоба. На Пери бързо му минаваше, но на нея — не. Тя беше ужасна. Тя помнеше всичко. Помнеше всеки отделен случай, всяка думичка.) Сузи настоя да започне да документира „насилието“, както го нарече. „Записвай си всичко — каза. — Прави снимки на нараняванията си. Пази медицинските свидетелства. Може да се окаже важно при евентуални съдебни дела или изслушвания за попечителство.“ „Разбира се“ — отвърна Селест, но нямаше никакво намерение да го прави. Колко унизително — да види документирано поведението и на двама им. Би изглеждало така, сякаш описваха сбиване на деца. Аз му ударих шамар. Той започна да ми крещи. Аз му се разкрещях в отговор. Той ме блъсна. Аз го ударих. Имам синина. Той има драскотина. „Той не би се опитал да ми отнеме децата — бе казала Селест на Сузи. — Ще направи онова, което е най-добро за тях.“

„Той би могъл да реши, че за децата е най-добре да останат при него — бе казала Сузи с нейния хладен, лишен от емоции тон. — Мъже като твоя съпруг в повечето случаи наистина предявяват иск за попечителство. Имат нужните средства. Парите. Нужните хора. Това е нещо, за което трябва да си подготвена. Може да се намесят и близките му. Внезапно всички ще имат мнение по въпроса.“