Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

„Когато се развеждаш с някого, развеждаш се с цялото му семейство“, каза ѝ веднъж Маделин. Някога поддържала близки приятелски отношения със сестрата на Нейтън, но сега почти не се виждали. Селест трябваше да се откаже и от семейството на Пери, заедно с всичко останало.

Имаше твърде много неща, които трябваше да жертва и които щяха да ѝ липсват.

Е, това беше само тренировка.

В момента не се налагаше да прави нищо. Всичко това бе просто теоретично упражнение, за да впечатли Сузи, която вероятно нямаше да е чак толкова впечатлена, защото в крайна сметка всичко опираше единствено до парите. Селест не проявяваше някаква забележителна смелост. Тя можеше да си позволи да наеме и обзаведе апартамент, който може би никога нямаше да използва, служейки си с парите на съпруга си. Повечето от клиентите на Сузи вероятно не разполагаха с никакви финансови средства, докато Селест можеше да тегли големи суми пари в брой от различни сметки, без Пери дори да забележи, а и да забележеше, тя лесно би могла да измисли оправдание. Можеше да му каже, че приятелка се е нуждаела от пари, и той нямаше да трепне. Щеше да предложи да даде още. Не беше от онези мъже, които държаха жените си като затворници, ограничавайки действията им и достъпа им до пари. Селест бе свободна като птица.

Тя плъзна поглед из стаята. Нямаше дрешник. Трябваше да купи гардероб. Как бе могла да пропусне това при огледа? Когато Маделин за пръв път видя огромния ѝ дрешник, очите ѝ блеснаха, сякаш бе чула прекрасна музика или красива поезия. „Това нещо тук е моята сбъдната мечта.“

Животът на Селест бе нечия сбъдната мечта.

„Никой не заслужава да живее така“ — бе казала Сузи, но Сузи не виждаше живота им в цялата му пълнота. Не беше виждала израженията на момчетата, когато Пери разтягаше лудите си истории за ранни сутрешни полети над океана. „Ти не можеш да летиш наистина, тате. Може ли да лети, мамо? Може ли?“ Не беше виждала Пери да танцува като рапър с децата си или да танцува бавно със Селест на терасата им, с луната, заседнала ниско над хоризонта и огряла морето, сякаш бе там само за тях.

„Почти си струва“ — бе казала на Сузи.

А може би така бе справедливо. Малки порции насилие като изгодна цена за живот, който иначе би бил — прекалено, ужасяващо, разточително облян в лунна светлина — идеален.

Какво тогава правеше тя тук, по дяволите, планирайки тайно маршрута си за бягство, като затворник?

— Зиги — каза Джейн.

Бяха на плажа и правеха пясъчен замък от студен пясък. В късния следобед небето висеше ниско и тежко, а вятърът свиреше. Беше средата на есента, така че утре спокойно би могло да бъде отново топло и слънчево, но днес по плажа нямаше жива душа. В далечината някой разхождаше куче, а самотен сърфист в неопренов костюм вървеше към водата, стиснал сърфа си под мишница. Гневният океан бълваше с мощен рев вълна след вълна върху плажа. Бялата вода кипеше и се пенеше като завряла, а във въздуха изригваха високи фонтани от пръски.

Зиги си тананикаше, докато работеше по пясъчния замък, потупвайки го с лопатка, купена специално за него от майката на Джейн.

— Вчера се видях с госпожа Липман — каза тя. — И с майката на Амабела.

Зиги вдигна поглед към нея. Носеше сива плетена шапка, която покриваше косата и ушите му. Бузките му червенееха от студа.

— Амабела твърди, че някой от класа ѝ тайно я наранява, когато учителката не гледа — каза Джейн. — Щипе я. И даже… даже я хапе.

Божичко! Това звучеше ужасно. Нищо чудно, че Рената бе жадна за мъст.

Зиги не каза нищо. Остави лопатката и взе пластмасово гребло.

— Майката на Амабела смята, че си ти — каза Джейн. Едва не каза: „Не си ти, нали?“, но успя да се спре навреме. Вместо това попита: — Ти ли си, Зиги?

Той не ѝ обърна внимание. Не откъсваше очи от пясъка и старателно чертаеше прави линии с греблото.

— Зиги — повтори Джейн.

Той остави греблото и я погледна. Гладкото му лице изглеждаше отчуждено. Погледът му се рееше някъде зад главата ѝ.

— Не искам да говоря за това — отвърна.

Саманта:Чухте ли за петицията? Точно тогава разбрах, че нещата излизат извън контрол.

Харпър:Не се срамувам да кажа, че аз започнах петицията. За бога, училището не предприемаше никакви мерки! Горката Рената вече не знаеше какво да прави. Когато изпращаш детето си на училище, трябва да си спокоен, че го оставяш на сигурно място.