Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Ами… Амабела е чудесно момиченце — каза Саманта.

— Много е неприятно, че някой тайно я тормози, но чак пък петиция? За изгонването на петгодишно дете? Това е безобразие. — Тя поклати глава. — Не мога да си представя какво бих направила, ако Лили се намираше в подобна ситуация, но Зиги изглежда толкова очарователен с тези големи зелени очи, а Лили казва, че винаги се държи много мило с нея. Помогнал ѝ да си намери любимото камъче или нещо такова. Ще ми налееш ли нещо за пиене?

— Съжалявам. — Маделин напълни чашата на Саманта. — Това обяснява странното телефонно обаждане, което току-що получих от Tea. Каза, че се оттегля от читателския клуб. Стори ми се малко странно, защото постоянно повтаряше как искала да участва точно в такъв клуб, как имала нужда да „направи нещо за себе си“. Дори правеше разни коментари, придружени с намигване и смушкване с лакът, относно горещите сцени в книгата, което, честно казано, бе малко изнервящо. И накрая, буквално преди десет минути, звънна и ми каза, че имала „твърде много ангажименти“.

— Тя има четири деца все пак.

— О, да, истински логистичен кошмар.

Двете се засмяха злорадо.

— Умирам от жажда! — извика Фред от стаята си.

— Татко ще ти донесе чаша вода! — извика в отговор Маделин.

Саманта спря да се смее.

— Знаеш ли какво ми каза днес Лили? Попита: „Позволено ли ми е да играя със Зиги?“. И аз ѝ казвам: „Разбира се“, а тя… — Саманта млъкна. Гласът ѝ се промени. — Здравей, Клоуи.

Клоуи стоеше до вратата и стискаше плюшеното си мече.

— Мислех, че си заспала — строго каза Маделин, макар че сърцето ѝ се размекна, както ставаше винаги, когато видеше децата си по пижами. Ед трябваше да поема грижата за децата, докато тя се грижеше за гостите си по време на сбирките на клуба. Той бе прочел книгата, но не искаше да участва. Каза, че идеята за читателски клубове събуждала ужасните му спомени за превзети съученици от часовете по английска литература. „Ако някой използва изрази като великолепна метафора или дъга на повествованието, удари му един шамар вместо мен“ — каза ѝ.

— Бях заспала, но хъркането на татко ме събуди — отвърна Клоуи.

Напоследък, поради стълпотворение на чудовища в стаята ѝ, Клоуи бе развила нов навик, при който мама или татко трябваше да полежат до нея „само за няколко минути“, преди тя да заспи. Единственият проблем бе в това, че Маделин или Ед неминуемо заспиваха заедно с нея и след час-два излизаха от стаята на Клоуи замаяни и с присвити очи.

— Бащата на Лили също хърка — каза Саманта на Клоуи. — Издава звуци като влак, който спира на гара.

— За Зиги ли си говорехте? — словоохотливо попита Клоуи. — Той днес плака, защото бащата на Оливър му казал да стои далече, далече от него, тъй като е лош.

— О, за бога! Лош е бащата на Оливър. Трябва да го видиш как се държи на родителските срещи.

— Затова аз ощипах Оливър.

— Какво? — ахна Маделин.

— Съвсем лекичко — уточни Клоуи, хвърли им ангелски поглед и прегърна мечето си. — Не го заболя много.

На входната врата се звънна точно в момента, когато Фред извика:

— Само ви уведомявам, че все още си чакам чашата вода!

Саманта стисна лакътя на Маделин и безпомощно се запревива от смях.

Джейн разбра за петицията десет минути преди да тръгне към дома на Маделин за първата сбирка на читателския клуб. Беше в банята и си миеше зъбите, когато телефонът ѝ звънна, а Зиги прие обаждането.

— Сега ще се обади — чу го да казва. Последва трополене на стъпки и той се появи в банята. — Търси те моята учителка! — каза той с благоговение и протегна телефона към нея.

— Секунда — изфъфли Джейн, защото устата ѝ беше пълна с вода и паста за зъби. Вдигна четката си за зъби във въздуха, но Зиги просто бутна телефона в ръката ѝ и отстъпи назад. — Зиги! — Тя едва не изпусна телефона, после го вдигна високо, докато изплю и избърса устата си. Сега какво? Зиги бе тих и вглъбен в себе си след училище, но каза, че Амабела отсъствала днес, така че едва ли това бе причината. О, боже! Нима бе причинил нещо на друго дете? — Здравейте, госпожице Барнс. Ребека — каза тя на учителката. Харесваше Ребека Барнс. Знаеше, че са на приблизително еднаква възраст (децата много се вълнуваха, че госпожица Барнс има рожден ден и става на двайсет и четири), и макар да не бяха точно приятелки, понякога Джейн усещаше някаква безмълвна солидарност между двете, естествената близост между двама души от едно поколение, когато са заобиколени от хора, които са по-възрастни или по-млади от тях.