Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Какво правиш? — Маделин се пльосна на дивана до Абигейл и хвърли поглед към екрана на лаптопа. — Това Следващият топмодел на Америка ли е?

Вече не знаеше как да се държи в присъствието на Абигейл. Чувстваше се така, сякаш се опитваше да поддържа добри отношения с бивше гадже. Онази изкуствена непринуденост на действията. Онази крехкост на чувствата, съзнаването, че дребните чудатости на характера ти вече не са толкова прелестни, ако не и откровено досадни.

В семейството си Маделин винаги се бе придържала към комичната роля на лудата майка. Влагаше твърде много емоции — било то гняв или вълнение — във всичко. Когато децата отказваха да изпълняват нареждания, тя бълваше огън и жупел. Пееше глупави песнички, застанала пред вратата на килера: Къде, о, къде са консервите с домати? Домати, где сте вий?! Децата и Ед обожаваха да я вземат на подбив и да се шегуват с всичко — от маниите ѝ по знаменитости до блестящите ѝ сенки за очи.

Но сега, когато Абигейл идваше на гости, Маделин се чувстваше като пародия на самата себе си. Бе твърдо решена да не се преструва на такава, каквато не е. Тя бе на четиресет! Беше твърде късно да променя характера си. Но продължаваше да вижда себе си през очите на Абигейл и стигаше до заключението, че е в неблагоприятна позиция спрямо Бони. Защото тя бе избрала Бони, нали? Бони бе майката, която Абигейл би предпочела. И това всъщност нямаше нищо общо с Нейтън. Майката създаваше атмосферата в дома. Всеки таен страх, който Маделин някога бе имала относно собствените си недостатъци (лесно избухваше, често съдеше хората твърде прибързано, имаше прекалена слабост към дрехи, харчеше твърде много за обувки, смяташе се за сладка и забавна, когато — може би — бе просто досадна и жалка), сега заемаше челно място в съзнанието ѝ. Порасни , казваше си. Не го приемай толкова лично. Дъщеря ти все още те обича. Просто е избрала да живее с баща си. Какво толкова? Но всяко взаимодействие с Абигейл бе непрестанна битка между „Това съм аз, Абигейл, или ме приемаш, или не“ и „Бъди по-добра, Маделин, бъди по-спокойна, бъди по-мила, опитай се да бъдеш като Бони“.

— Видя ли как изгониха Елоиз миналата седмица? — попита Маделин. Това би казала в нормална ситуация, това и каза.

— Това не е Следващият топмодел на Америка — въздъхна Абигейл. — Разглеждам страницата на Амнести Интернешънъл. Чета относно нарушенията на човешките права.

— О! — възкликна Маделин. — Божичко!

— Бони и майка ѝ членуват в Амнести Интернешънъл — поясни Абигейл.

— Ама разбира се, не се и съмнявам — измърмори Маделин. Сигурно така се чувства Дженифър Анистън — помисли си тя, — когато чуе, че Анджелина и Брад са осиновили поредното сираче.

— Какво?

— Страхотно — каза Маделин. — Ед също, ако не се лъжа. Всяка година правим дарение.

О, господи, чуй се само! Престани да се състезаваш! А и дали изобщо беше вярно? Ед може и да е прекратил членството си.

Двамата с Ед се стараеха да бъдат добри хора. Тя купуваше лотарийни билети за благотворителност, даваше пари на улични музиканти и винаги спонсорираше досадни приятели, които участваха в поредния маратон за някаква важна кауза (въпреки че истинската кауза бе грижата за собствената им фигура). Когато децата пораснеха, възнамеряваше да върши някаква доброволческа дейност, както правеше собствената ѝ майка. Това бе достатъчно, нали? За работеща майка? Как смееше Бони да я кара да се съмнява във всеки свой избор?

Според Абигейл, наскоро Бони бе решила да няма повече деца (Маделин не попита защо, макар че ѝ се искаше да знае), затова бе дарила бебешките колички, легълцето, масата за повиване и бебешките дрехи на Скай в приют за жени, жертви на насилие. „Не е ли удивително, мамо? — бе въздъхнала Абигейл. — Другите хора просто биха продали тези неща.“ Маделин неотдавна бе продала бебешките роклички на Клоуи в eBay. После с радост бе изхарчила парите за нов чифт дизайнерски ботуши на половин цена.

— И какво пише там? — Полезно ли беше за едно четиринайсетгодишно момиче да научава за зверствата по света? За нея сигурно беше прекрасно. Бони даваше на Абигейл социално съзнание, докато Маделин просто я окуражаваше да поддържа фигурата си слаба. Замисли се за думите на горкичката Джейн за обществото, обсебено от физическата красота. Представи си как Абигейл влиза в хотелска стая с непознат мъж и как той се отнася с нея така, както се бе отнесъл онзи мъж с Джейн. Обзе я внезапен гняв. Представи си как сграбчва косата му отзад и разбива лицето му в някаква циментова повърхност, отново и отново, докато го превърне в кървава каша. Мили боже! Гледаше твърде много гадости по телевизията. — Какво точно четеш, Абигейл? — отново попита тя и се подразни от сприхавата нотка в гласа си. Предменструален синдром? Не. Рано му беше. Дори това не можеше да използва като оправдание. Напоследък просто я измъчваше перманентна раздразнителност.