Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Саксън Банкс беше зъл човек. Светът беше пълен със зли хора. Всяко дете знаеше това. Родителите ти те учат да стоиш настрана от тях. Да ги игнорираш. Да им обръщаш гръб. Да кажеш: „Не. Това не ми харесва“. Да го кажеш на висок глас, твърдо, а ако продължат да го правят, да уведомиш някой учител.

Дори обидите на Саксън бяха детински. Миришеш. Грозна си.

Тя винаги бе знаела, че реакцията ѝ към онази нощ е била твърде силна, или може би твърде слаба. Дори не се разплака. Не каза на никого. Преглътна случката наведнъж и се престори, че не означаваше нищо, а така тя доби цялото значение на света.

Сега вече изпитваше желание да продължи да говори за това. Преди няколко дни, по време на сутрешната си разходка със Селест, Джейн ѝ разказа съкратена версия на онова, което бе споделила с Маделин. Селест не каза почти нищо, освен че съжалява и че Маделин е абсолютно права да смята, че Зиги не е като баща си. На следващия ден Селест подари на Джейн колие в червена кадифена торбичка. Син скъпоценен камък на тънка сребърна верижка. „Този камък се нарича лапис — стеснително уточни Селест, типично за нея. — Казват, че лекувал емоционални рани. Аз не вярвам особено в тези неща, но… както и да е, колието е много красиво.“

Джейн притисна длан към камъчето на шията си.

Нови приятели? Затова ли се чувстваше така? И заради морския въздух?

Може би редовните разходки също помагаха. И двете със Селест започваха да влизат във форма. Бяха толкова щастливи, когато забелязаха, че не се налага да спират да си поемат въздух, когато изкатереха стълбите близо до гробището.

Да, може би се дължеше на физическото натоварване.

Явно през цялото това време бе имала нужда от енергична разходка на чист въздух и целебен камък.

Тя бодна мъфина с вилицата и го поднесе към устата си. Разходките със Селест възвръщаха и апетита ѝ. Ако не внимаваше, отново щеше да напълнее. Гърлото ѝ се сви тъкмо навреме и тя остави вилицата обратно. Е, не беше съвсем излекувана. Все още изпитваше странно усещане към храната.

Но не биваше да обижда прекрасния Том. Взе вилицата и гризна миниатюрна хапчица. Мъфинът беше лек и пухкав, добре се усещаха и всички вкусове, споменати от Том: макадамия, праскова, лайм. Тя затвори очи и почувства всичко: топлината на кафенето, вкуса на сладкиша и вече познатия аромат на кафе и стари книги. Набоде още едно парче, по-голямо, и гребна малко от крема.

— Бива ли го? — Том се наведе над една от съседните маси и започна да я забърсва с кърпа, която извади от задния си джоб.

Джейн вдигна ръка в знак, че устата ѝ е пълна. Том взе книгата, оставена на масата от клиент, и я върна обратно на един от по-високите рафтове. Черната му тениска се измъкна от джинсите и Джейн зърна малка част от гърба му. Просто един съвършено нормален гръб. Нищо забележително. През зимата кожата му бе добила цвят на слабо кафе лате. През лятото ставаше като горещ шоколад.

— Прекрасен е — отвърна тя.

— Ммм? — Том се обърна. В момента бяха съвсем сами в кафенето.

Джейн посочи мъфина с вилицата.

— Просто великолепен. Трябва да го продаваш на по-висока цена. — Мобилният ѝ телефон иззвъня. — Извини ме.

На екрана пишеше „Училище“. Досега от училището я бяха търсили само веднъж заради възпаленото гърло на Зиги.

— Госпожо Чапман? Обажда се Патриша Липман.

Директорката на училището. Стомахът на Джейн се сви.

— Госпожо Липман? Всичко наред ли е? — Ненавиждаше малодушната нотка в гласа си. Маделин разговаряше с госпожа Липман с жизнерадостна, снизходителна фамилиарност, сякаш жената бе изкуфял семеен иконом на преклонна възраст.

— Да, всичко е наред, но бих искала да си уговорим среща възможно най-скоро. Най-добре днес. Около два следобед удобно ли ви е — точно преди да приключат занятията?

— Разбира се. Но…

— Чудесно. Ще ви чакам с нетърпение.

Джейн затвори и остави телефона на масата.

— Госпожа Липман иска да се срещнем.

Том познаваше повечето от децата, родителите и преподавателите в училището. Самият той бе израснал в този район и бе посещавал училището още когато госпожа Липман е била скромна учителка на третокласници.

— Сигурен съм, че няма причина да се тревожиш — каза той. — Зиги е добро дете. Може би иска да го включи в група за надарени деца или нещо такова.

— Ммм… — Джейн разсеяно лапна още едно парченце от мъфина. Зиги не беше „надарен и талантлив“. А и от тона на госпожа Липман вече знаеше, че не ставаше въпрос за добра новина.