Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Значи, за теб е истинска гордост и съвсем в реда на нещата да спиш със случайни жени, но ако жена постъпи така, е глупаво. Това е двоен стандарт!

— Маделин. Не съм обвинявал нея.

Той все още говореше с онзи негов аз-съм-нормалният-възрастен-ти-си-лудата тон, но тя вече виждаше гневна искрица в очите му.

— Обвиняваш я! Не мога да повярвам, че си способен да го кажеш! — Думите бликаха от устата ѝ и се пенеха. — Ти си като онези хора, които казват: „О, ама какво е очаквала? Пие алкохол в един сутринта, естествено, че заслужава да я изнасили цял футболен отбор!“.

— Не съм!

— Напротив!

Нещо се промени в изражението на Ед. Лицето му пламна. Той повиши глас.

— Нека ти кажа следното, Маделин — започна той. — Ако един ден дъщеря ми тръгне след някакво говедо, което току-що е срещнала в хотелски бар, запазвам си правото да я наричам глупава!

Нелепо бе да се карат за това. Една разумна част от съзнанието ѝ го знаеше. Тя знаеше, че Ед всъщност не обвиняваше Джейн. Тя знаеше, че съпругът ѝ е по-добър, по-мил човек от нея, и в същото време не можеше да му прости коментара „глупаво момиче“. По някакъв начин това символизираше нещо ужасно погрешно. Като жена Маделин се чувстваше длъжна да се гневи на Ед заради Джейн и заради всяко „глупаво момиче“, и заради себе си, защото в крайна сметка това можеше да се случи и на нея, и дори безобидната думичка „глупав“ ѝ действаше като шамар.

— Точно в момента не мога да стоя с теб в една и съща стая. — Тя скочи от леглото и взе айпада със себе си.

— Щом искаш да се държиш нелепо, добре — каза Ед и отново сложи очилата си. Беше разстроен, но Маделин знаеше, че щеше да чете книгата си още двайсет минути, да угаси лампата и да заспи веднага.

Тя затвори плътно вратата (предпочиташе да я хлопне, но не искаше да буди децата) и с твърда крачка заслиза надолу по тъмното стълбище.

— Гледай да не си изкълчиш глезена по стълбите! — извика Ед от спалнята. „Преживял го е вече“, помисли си Маделин.

Тя си направи чай от лайка и се настани на дивана. Мразеше чай от лайка, но по всеобщо мнение лайката действаше успокояващо, облекчаващо и прочее, затова тя непрекъснато се насилваше да го пие. Бони пиеше само билков чай, естествено. Според Абигейл, Нейтън вече също избягваше кофеина. Това бе проблемът с децата от провалените бракове. Получаваш цялата тази информация относно бившия си съпруг, която иначе няма как да ти е известна. Тя например знаеше, че Нейтън наричаше Бони Бони Бон. Онзи ден Абигейл го спомена в кухнята. Ед, който тогава стоеше зад нея, безмълвно напъха пръст в гърлото си, което накара Маделин да избухне в смях, но въпреки това спокойно можеше да си спести тази информация. (Нейтън си падаше по алитерацията; нея например наричаше Мад [6] Mad (англ.) — луд. — Б. пр. Мади — далеч не толкова романтично.) Защо Абигейл изпитваше нужда да споделя подобни неща? Ед смяташе, че го прави нарочно, че се опитва да пусне стръв на майка си, за да я нарани, но Маделин не вярваше, че дъщеря ѝ е способна на такава злоба.

Напоследък Ед непрекъснато виждаше най-лошото у Абигейл.

Именно на това се дължеше и внезапният ѝ гняв към него в спалнята. Репликата му „глупаво момиче“ нямаше нищо общо. Просто тя все още му бе ядосана заради преместването на Абигейл в дома на Нейтън и Бони, защото колкото повече време минаваше, толкова по-вероятно изглеждаше вината да е негова. Може би Абигейл се е колебаела за това решение, обмисляла е идеята, без обаче да има намерение да го прави наистина, а Ед с неговото „успокой се“ е бил просто капката, преляла чашата. Иначе тя все още щеше да си е тук. Може просто да е било временна фаза. Типично за тийнейджърите. Настроенията им непрекъснато се променяха.

Напоследък съзнанието на Маделин преливаше от спомени за времето, когато бяха само тя и Абигейл, и понякога я обземаше нелепото усещане, че Ед, Фред и Клоуи са някакви натрапници. Кои бяха тези хора? Сякаш бяха нахлули в живота на Маделин и Абигейл с тяхната врява и техните вещи, с техните шумни компютърни игри и техните караници, и бяха прокудили горкичката Абигейл.

Засмя се, когато си помисли как биха се ядосали Фред и Клоуи, ако знаеха, че майка им се осмелява да оспорва съществуването им. Особено Клоуи. „Но къде съм била аз? — упорстваше тя всеки път, когато разглеждаше стари снимки на Маделин и Абигейл. — Къде е бил татко? Къде е бил Фред?“ „Вие бяхте в мечтите ми“ — отговаряше Маделин и това беше самата истина. Но те не бяха в мечтите на Абигейл.