Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

По-скоро седмици.

Селест започваше да изпитва клаустрофобия в тази миниатюрна стая. Вътре нямаше достатъчно въздух. Прокара пръст по челото си и усети капчиците пот. Какво бе очаквала? Защо бе дошла? Тя знаеше, че отговори няма. Няма стратегии. Няма полезни съвети и техники, за бога. Пери си беше Пери. Нямаше друг начин да сложи край на това, освен да го напусне, а тя никога нямаше да го напусне, докато децата бяха малки. Щеше да си тръгне, когато отидеха в университет. Вече го бе решила.

— Какво ви накара да дойдете тук днес, госпожо Уайт? — попита Сузи, сякаш четеше мислите ѝ. — Казахте, че това продължава, откакто децата ви са били бебета. Ескалират ли случаите на насилие напоследък?

Селест се опита да си спомни защо си бе запазила час за това посещение. Беше в деня на спортния празник.

Шеговитото изражение на Пери, когато Джош го попита за драскотината на шията му. А после тя се прибра вкъщи и изпита завист към чистачите, защото се смееха. И поради това дари двайсет и пет хиляди долара за благотворителност. „Обзе те филантропия ли, скъпа?“ — бе казал Пери с лека ирония няколко седмици по-късно, когато пристигна сметката по кредитната карта, но с това коментарите му по въпроса приключиха.

— Не, не ескалират — отвърна тя. — Не съм сигурна защо най-сетне реших да потърся помощ. Двамата с Пери сме ходили на брачна консултация веднъж, но не… ами… нищо не излезе от това. Трудно е, защото той непрекъснато пътува по работа. Другата седмица отново заминава.

— Липсва ли ви, когато отсъства? — попита Сузи. Прозвуча така, сякаш това не беше въпрос от клипборда ѝ, а просто нещо, което ѝ се искаше да разбере.

— Да — отвърна Селест. — И не.

— Сложно е.

— Сложно е — съгласи се Селест. — Но всички бракове са сложни, не е ли така?

— Да — отвърна Сузи и се усмихна. — И не. — Усмивката ѝ изчезна. — Госпожо Уайт, наясно ли сте, че в Австралия всяка седмица една жена умира в резултат на домашно насилие? Всяка седмица.

— Той няма да ме убие. При нас нещата не стоят така.

— Безопасно ли е да се приберете у дома днес?

— Разбира се — отвърна Селест. — Аз съм в пълна безопасност.

Сузи вдигна вежди.

— Нашата връзка е като люлка. Първо властта е у единия, после — у другия. Всеки път, когато помежду ни избухне скандал, особено когато нещата стигнат до физически сблъсък и той ме нарани, аз отново поемам властта. Аз съм отгоре.

Усещаше как езикът ѝ започва да се развързва. Срамно беше да споделя тези неща със Сузи, но от друга страна, изпитваше невероятно облекчение, че ги казва на някого, че обяснява как точно се случваше всичко, че изрича тези тайни на глас.

— Колкото повече ме наранява, толкова по-високо се издигам и по-дълго оставам там. После седмиците минават и аз усещам как нещата се променят. Той вече не се чувства толкова виновен и разкаян. Синините — аз посинявам лесно —…синините избледняват. Той започва да се дразни от дреболии. Става леко раздразнителен. Аз се опитвам да го успокоявам. Започвам да вървя на пръсти, но в същото време се ядосвам, че вървя на пръсти, така че понякога спирам да го правя. Нарочно го дразня, защото толкова ме е яд на него, но и на себе си, задето ме принуждава да внимавам. И тогава се случва отново.

— Значи, в момента властта е у вас. Защото ви е наранил наскоро.

— Да — отвърна Селест. — В момента на практика бих могла да правя каквото си искам, защото той все още се чувства виновен за случилото се последния път. С конструктора „Лего“. Така че в момента всичко е страхотно. Повече от страхотно. И точно в това е проблемът. В момента е толкова хубаво, че почти…

Тя замълча.

— …си струва — довърши Сузи. — Толкова е хубаво, че почти си струва.

Селест смело посрещна погледа на миещата мечка.

— Да.

Равнодушният взор на Сузи не казваше нищо друго, освен „Ясно, разбрах“. Не проявяваше любезност, нито майчинска загриженост, не се наслаждаваше на приятното усещане за превъзходство и личната си доброта. Тя просто си вършеше работата. Като онази чевръста, изпълнителна жена в банката или телефонната компания, която просто иска да свърши работата си и да реши заплетения ти проблем.

Седяха мълчаливо известно време. Пред вратата на кабинета се чуваха приглушени гласове, звънене на телефон и далечният звук на автомобилен трафик от улицата.

Селест усети как я залива спокойствие. Потта по челото ѝ изсъхна. Вече пет години, от самото начало на тази история, тя живееше живота си с този таен срам, надиплен толкова тежко върху раменете ѝ, а сега се бе вдигнал за миг и тя си припомни, че някога е била друг човек. Все още нямаше решение за проблема си, все още не виждаше начин да се измъкне, но точно в този момент, дори за кратко, седеше срещу човек, който я разбираше.