Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Представи си лицето на Пери. С насмешливо, високомерно изражение. „Шегуваш се, нали? Това просто е толкова…“

Толкова долно. Да, Пери. Долно е. Консултативен кабинет в предградията за жертви на домашно насилие. Така пишеше в уебсайта им: домашно насилие, тревожност и депресия, хранителни смущения. На главната страница имаше две правописни грешки. Селест избра този кабинет, защото се намираше достатъчно далеч от Пириуи и нямаше опасност да налети на някого, когото познаваше. Освен това не бе имала намерение да идва наистина. Просто искаше да си запише час, да докаже, че не е жертва, да докаже на някакво невидимо присъствие, че прави нещо по въпроса.

— Поведението ни е долно, Пери — каза тя на глас в тишината на купето, а после изгаси двигателя и влезе в сградата.

— Селест? — подкани я психоложката, изтръгвайки я от мислите ѝ.

Тази жена знаеше името ѝ. Тя знаеше повече за истинския ѝ живот от всеки друг на този свят, освен Пери. Селест бе в един от онези голи кошмари, когато просто трябва да вървиш през тълпата в търговския център, без да спираш, докато всички наоколо втренчено гледат шокиращата ти, срамна голота. Вече нямаше как да се върне назад. Трябваше да приключи с това. Беше ѝ казала. Каза го много бързо, преструвайки се, че я гледа в очите, но погледът ѝ блуждаеше малко встрани. Говореше с равен, неутрален глас, сякаш разказваше на лекар за някакъв отвратителен симптом. Това бе част от света на възрастните, от това да си майка и жена. Трябва да изричаш неудобните неща на глас. „Имам такъв проблем.“ „Партньорът ми е малко агресивен.“ „Малко.“ Като ученичка, която с мъка намира думите и се дистанцира от проблема си.

— Съжалявам. За оръжия ли ме попитахте преди малко?

Тя кръстоса краката си в обратна посока и приглади роклята си върху тях. Нарочно избра една много красива рокля, която Пери бе купил за нея от Париж. За пръв път я обличаше. Освен това носеше и грим: фон дьо тен, пудра, цялата палитра. Искаше да се представи на ниво, не на по-горно ниво от другите жени, не, разбира се, не би си го помислила дори, категорично. Но нейната ситуация нямаше нищо общо с тази на жената от паркинга. Селест нямаше нужда от телефонен номер на приют. Просто се нуждаеше от някаква стратегия, за да оправи брака си. Трябваха ѝ полезни съвети. Десет полезни съвета. Челните десет от класацията за полезни съвети: Как да попреча на съпруга си да ме удря? Как да попреча на себе си да му отвръщам?

— Да, оръжия. Има ли някакви оръжия в къщата? — Психоложката вдигна поглед от листа си, вероятно стандартен списък с въпроси. За бога, помисли си Селест. Оръжия! Нима тя смяташе, че Селест живее в един от онези домове, където съпругът държеше незаконен пистолет под леглото?

— Няма оръжия — отвърна Селест. — Всъщност близнаците имат лазерни мечове. — Усети как неволно преправя гласа си като на възпитана ученичка от частно училище и се почувства неловко.

Тя не беше ученичка. Беше омъжена жена.

Жената отсреща се засмя учтиво и отбеляза нещо на клипборда си. Казваше се Сузи, което загатваше тревожна липса на реална преценка. Защо не се представяше като Сузан? Сузи звучеше като танцьорка на пилон.

Другият проблем на Сузи бе това, че изглеждаше около дванайсетгодишна, което обясняваше защо не умееше да си слага очна линия. Беше размазана около очите ѝ, придавайки ѝ вид на миеща мечка. Как това дете би могло да даде на Селест съвет за нейния странен, сложен брак? Селест би трябвало да съветва нея относно момчета и гримиране.

— Партньорът ви упражнява ли физическо насилие над домашните любимци? — невъзмутимо попита Сузи.

— Какво? Не! Е, ние нямаме домашни любимци, но той не е такъв! — Селест усети прилив на гняв. Защо се бе подложила на това унижение? Искаше ѝ се да изкрещи ни в клин, ни в ръкав: Тази рокля е от Париж! Съпругът ми кара „Порше“! Ние не сме такива! — Пери никога не би наранил животно — каза тя.

— Но наранява вас — отбеляза Сузи.

Ти не знаеш нищо за мен, гневеше се Селест наум. Ти си мислиш, че съм като момичето с татуировките, а аз не съм, не съм.

— Да — отвърна Селест. — Както вече казах, понякога той, ние… сме склонни към физическо насилие. — Отново говореше изискано. — Но както се опитах да обясня, аз трябва да поема своя дял от вината.

— Никой не заслужава насилие, госпожо Уайт — каза Сузи.

Сигурно учат това изречение в курсовете по психология.

— Да. Разбира се. Знам това. Не смятам, че го заслужавам. Но аз не съм жертва. Аз също го удрям. Хвърлям по него разни предмети. Значи, аз съм точно толкова лоша, колкото и той. Понякога го предизвиквам. Просто имаме много токсични взаимоотношения. Имаме нужда от техники, от стратегии, за да си помогнем… за да спрем това. Ето защо съм тук.