Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Не съжалявай.

— Освен това нямам лош дъх. Ходих на зъболекар. Много пъти. Но преди това бяхме яли пица. Усетил е дъх на чесън.

Значи, това бе причината за манията ѝ да дъвче дъвка.

— Дъхът ти ухае прекрасно. Аз имам отлично обоняние.

— Мисля, че шокът изигра най-голяма роля. Начинът, по който той се промени. Изглеждаше толкова мил, а аз винаги съм смятала, че имам много добра преценка за хората. След това не можех истински да се доверя дори на собствените си инстинкти.

— Не се изненадвам — каза Маделин. Дали тя би го избрала? Дали би се хванала в капана на песента му от Мери Попинз ?

— В крайна сметка не съжалявам. Получих Зиги. Моето бебе чудо. Когато той се роди, сякаш се събудих. Все едно той нямаше нищо общо с онази нощ. Това красиво мъничко бебе. И едва когато започна да се превръща в малък човек със свой собствен характер, ми хрумна, че той би могъл… че би могъл да е… наследил нещо от… от баща си.

За пръв път гласът ѝ затрепери.

— Всеки път, когато Зиги се държи нетипично за него, започвам да се тревожа. Като онзи случай в деня за ориентация, когато Амабела каза, че е искал да я удуши. От всички възможни неща… да я удуши. Не можех да повярвам. А понякога имам чувството, че виждам в очите му нещо, което ми напомня за… за него… и си мисля: „Ами ако моят прекрасен Зиги има скрита склонност към жестокост? Ами ако синът ми някой ден причини това на момиче?“.

— Зиги няма склонност към жестокост — каза Маделин. Отчаяната ѝ нужда да успокои Джейн циментира вярата ѝ в добротата на Зиги. — Той е едно прекрасно, мило момченце. Сигурна съм, че майка ти е права: дядо ти действително се е преродил в него.

Джейн се засмя и взе телефона си, за да погледне часа на екрана.

— Толкова е късно! Трябва да се прибираш у дома при семейството си. Изгубих ти времето с моите глупости.

— Не са глупости.

Джейн се изправи и протегна ръце високо над главата си, така че тениската ѝ се вдигна и Маделин видя тънката ѝ талия, бяла и уязвима.

— Толкова съм ти благодарна, че ми помогна да направим този проклет проект.

— Удоволствието е мое. — Маделин също се изправи и погледна към мястото, където Зиги бе написал „Таткото на Зиги“. — Ще му кажеш ли някога името му?

— О, божичко, не знам — отвърна Джейн. — Може би, когато стане на двайсет и една, когато е достатъчно голям да му кажа цялата истина и нищо друго освен истината.

— Той може да е мъртъв дотогава — усмихна се Маделин. — Кармата може да го е застигнала. Някога търсила ли си го в Гугъл ?

— He — отвърна Джейн и я погледна с особено изражение. Маделин не успя да прецени дали това означаваше, не лъже, или че дори мисълта да го потърси в Гугъл бе твърде болезнена.

— Аз ще проверя в Гугъл тази ужасна гадина — каза тя. — Как се казваше? Саксън Банкс, нали? Ще го открия и ще му изпратя наемен убиец. В днешно време би трябвало да има някаква онлайн агенция за убиване на гадове.

Джейн не се засмя.

— Моля те, не го търси в Гугъл, Маделин. Моля те, недей! Не знам защо, но ненавиждам мисълта да го издирваш, просто така се чувствам.

— Разбира се, че няма да го търся, ако ти не искаш, само си говорех. Глупаво от моя страна. Не биваше да се отнасям лековато. Не ми обръщай внимание.

Тя протегна ръце и прегърна Джейн.

За нейна изненада, Джейн, която винаги хладно подаваше бузата си за целувка, сега пристъпи напред и силно я прегърна.

— Благодаря ти, че ми донесе картон.

Маделин погали косата ѝ, която ухаеше на чисто. Без малко да каже: За нищо, красиво мое момиче, както правеше с Клоуи, но точно в момента думата „красиво“ изглеждаше толкова сложна и натежала от смисъл. Вместо това каза:

— За нищо, прекрасно мое момиче.

— Има ли някакви оръжия в къщата ви? — попита психоложката.

— Моля? — отвърна Селест. — Оръжия ли казахте?

Сърцето ѝ все още биеше силно заради факта, че наистина бе дошла тук, в тази малка стая с жълти стени, с кактуси на корниза, цветни плакати на държавни кампании с горещи телефонни номера по стените и евтини офис мебели върху красив стар паркет. Консултативните кабинети се намираха в малка държавна сграда до магистрала „Пасифик“ в Лоуър Норт Шор. Конкретната жълта стая приличаше на преустроена спалня. Някой бе спал тук някога, без да има представа, че в следващия век хората ще споделят срамните си тайни.

Когато се събуди сутринта, Селест бе сигурна, че няма да дойде. Реши да звънне и да отмени запазения час веднага щом заведе децата на училище, но после се озова в колата и без да се замисли, въведе адреса в GPS навигацията. Докато шофираше по лъкатушещия път, през цялото време си мислеше как ще отбие встрани до пет минути, ще звънне и ще им каже, че съжалява, но колата ѝ се е повредила и трябва да отложи часа си за друг ден. Но продължи да шофира като насън или в транс, мислейки за други неща, например какво ще сготви за вечеря, и така, докато се усети, вече паркираше зад сградата. Отвътре излезе някаква жена и дърпайки гневно от цигарата си, отвори вратата на очуканата си бяла кола. Жена, която носеше джинси и изрязан потник, с татуировки като ужасни рани по цялата площ на кльощавите ѝ бели ръце.