Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Сузи бавно кимна.

— Разбирам. Мислите ли, че съпругът ви се страхува от вас, госпожо Уайт?

— Не — отвърна Селест. — Не и във физически смисъл. Може би се страхува, че ще го напусна.

— А по време на тези „инциденти“ вие страхувате ли се?

— Ами… не. Е, малко. — Селест усети посоката, в която Сузи се опитваше да насочи разговора. — Вижте, знам колко жестоки могат да бъдат някои мъже, но при нас с Пери не е толкова зле… Зле е! Знам, че е зле. Не се заблуждавам. Но, вижте, никога не съм стигала до болница или нещо такова. Няма нужда да ходя в приют или подслон, или както там се наричат. Не се и съмнявам, че сте виждали много, много по-лоши случаи от моя, но аз съм добре. При мен всичко е наред.

— Случвало ли се е да изпитвате страх, че може да умрете?

— Категорично не — веднага отвърна Селест. Замълча. — Е, само веднъж. Просто… така се случи, че… той беше притиснал лицето ми в ъгъла на дивана.

Помнеше усещането за ръката му на тила си. Лицето ѝ се намираше под такъв ъгъл, че носът ѝ бе някак прегънат и запушваше ноздрите ѝ. Мяташе се отчаяно в опит да се освободи, като забодена с игла пеперуда.

— Не мисля, че той осъзнаваше какво точно прави. Но аз наистина си помислих, макар и само за миг, че ще се задуша до смърт.

— Трябва да е било доста страшно — каза Сузи без капка емоция.

— Да, уплаших се малко. — Тя замълча. — Помня прахоляка. Беше много прашно.

За момент Селест си помисли, че ще се разплаче: силно и безутешно, с много сълзи и сополи. На масичката помежду им имаше кутия с кърпички точно за тази цел. Спиралата ѝ щеше да се размаже. Тя също щеше да заприлича на миеща мечка и тогава Сузи щеше да си помисли: Вече не сме чак толкова изискани, нали така, мадам?

Селест стисна зъби, спестявайки си това унижение, и отмести поглед от Сузи. Загледа се в годежния си пръстен.

— Тогава събрах малко багаж в един куфар — каза. — Но после… момчетата бяха толкова малки. А аз бях толкова уморена.

— Според статистиката, повечето жертви правят шест-седем опита да напуснат насилника, преди да си тръгнат окончателно — каза Сузи и загриза края на молива си. — Ами момчетата ви? Съпругът ви някога…

— Не! — каза Селест. Скова я внезапен ужас. Мили боже! Що за лудост да дойде тук? Можеха да я докладват на Социалните служби. Можеха да ѝ отнемат децата.

Тя се замисли за проектите с родословното дърво, които децата занесоха днес в училище. Старателно начертаните линии, които свързваха всеки от двамата с другия близнак, с нея и с Пери. Гладките им щастливи личица.

— Пери никога не е посягал и с пръст на момчетата. Той е прекрасен баща. Ако някога усетя, че момчетата са в опасност, веднага ще си тръгна; никога, за нищо на света, не бих ги изложила на риск. — Гласът ѝ затрепери. — Това е една от причините да не съм си тръгнала досега, защото той се държи толкова добре с тях. Толкова е търпелив! Той е по-търпелив с тях от мен. Обожава ги!

— Според вас как… — започна Сузи, но Селест я прекъсна. Искаше на всяка цена тя да разбере какво изпитваше Пери към децата си.

— Имахме толкова проблеми, докато забременея. Не можех да забременея. Не можех да задържа плода. Имах четири спонтанни аборта един след друг. Беше ужасно.

Беше като двегодишно пътуване през бурни океани и безкрайни пустини. И накрая стигнаха до оазис. Близнаци! Естествена бременност с близнаци! Помнеше изражението на акушерката, когато откри втория сърдечен ритъм. Близнаци. Рискова бременност за човек със серия спонтанни аборти. Акушерката си мислеше, че няма да успеят. Но те се задържаха цели трийсет и две седмици.

— Момчетата бяха недоносени. Последва безкрайно ходене напред-назад до болницата за нощните хранения. Не можехме да повярваме, че накрая най-сетне ни позволиха да ги отведем у дома. Просто стояхме в детската стая и се взирахме в тях, а после… е, тези първи няколко месеца бяха истински кошмар. Те почти не спяха. Пери си взе три месеца отпуск. Беше страхотен. Справихме се с това заедно.

— Разбирам — каза Сузи.

Но Селест усещаше, че не разбира. Сузи просто не можеше да разбере, че двамата с Пери бяха свързани завинаги чрез любовта си към момчетата. Да го напусне, би било същото като да разкъса плътта си.

— Според вас как въздейства това насилие на синовете ви?

— Не им въздейства по никакъв начин — каза тя. — Те нямат представа за това. През по-голямата част от времето ние просто сме едно много щастливо, нормално, обичащо се семейство. Могат да минат седмици, дори месеци, без да се случи нещо необичайно.