Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Отпи от чая си и усети как гневът бавно се отцежда от тялото ѝ. Но не заради тъпия чай.

Единственият виновен всъщност бе онзи мъж.

Господин Банкс. Саксън Банкс.

Необичайно име.

Тя отпусна пръсти върху хладната гладка повърхност на айпада.

„Не го търси в Гугъл “ — помоли я Джейн и Маделин обеща, така че това бе крайно погрешно, но желанието да види този негодник бе просто неустоимо. Същото се случваше и когато четеше статия за някакво престъпление, винаги искаше да види извършителя, да проучи лицето му — неговото или нейното — и да потърси признаците на злото. (Винаги ги откриваше.) А и беше толкова лесно, само няколко удара по клавишите, сякаш пръстите ѝ го правеха без нейното разрешение, а докато тя все още се чудеше дали да не наруши обещанието си, резултатите вече лежаха пред нея, сякаш Гугъл бе продължение на съзнанието ѝ и тя просто трябваше да си го помисли, за да се случи.

Щеше да хвърли само един много бърз поглед, по диагонал, а после да затвори страницата и да изтрие всички връзки към Саксън Банкс от историята на търсенията. Джейн никога нямаше да разбере. Не че Маделин би могла да направи нещо с този човек. Нямаше намерение да планира някакво сложно, справедливо отмъщение. (Макар че част от съзнанието ѝ вече се бе откъснала в самостоятелна орбита и пътуваше в тази посока: Някакъв вид измама? Да му открадне парите? Да го унижи публично или да го злепостави? Трябваше да има някакъв начин.)

Тя кликна върху първата връзка и едно от онези лъскави корпоративни лица изпълни екрана. Строителен предприемач на име Саксън Банкс, подвизаващ се в Мелбърн. Той ли беше? Силна челюст, класическа мъжка красота, самодоволна усмивка и очи, които сякаш се взираха право в нея по един войнствен, почти агресивен начин.

— Задник такъв! — каза Маделин на глас. — Мислиш си, че можеш да правиш каквото си поискаш с когото си избереш, нали?

Какво би направила тя на мястото на Джейн? Не можеше да си представи, че би реагирала по същия начин. Маделин би му ударила шамар. Не би се смачкала от думите „дебела“ и „грозна“, защото нейното самочувствие относно външния ѝ вид бе твърде високо дори на деветнайсет — или особено на деветнайсет. Единствено тя решаваше как точно изглеждаше.

Може би този мъж специално подбираше момичета, за които бе сигурен, че ще бъдат уязвими към обидите му.

Или може би този начин на мислене просто отново прехвърляше вината върху жертвата? На мен не би могло да ми се случи нещо такова. Аз бих се съпротивлявала. Аз не бих търпяла безропотно. Той не би успял да смачка самоуважението ми. В онзи момент Джейн е била напълно уязвима, гола в леглото му, глупаво момиче.

Маделин стреснато примигна. „Глупаво момиче.“ Току-що си бе помислила абсолютно същото като Ед. На сутринта щеше да му се извини. Е, нямаше да се извини на глас, но можеше да му свари рохко яйце, а той щеше да разбере посланието.

Тя отново се вгледа в снимката. Нямаше никаква прилика със Зиги. Или пък може би имаше? Мъничко, около очите. Тя прочете кратката биография до снимката. Бакалавър по това, магистър по онова, член на Института по нещо си, дрън-дрън. В свободното си време Саксън обича да се занимава с ветроходство и скално катерене и да отделя внимание на съпругата си и трите си дъщерички.

Зиги имаше три полусестри.

Маделин вече знаеше това. Знаеше нещо, което не биваше да знае, и вече нямаше как да го промени. Знаеше нещо за собствения син на Джейн, което самата Джейн не знаеше. Тя не просто бе нарушила обещанието си, но бе нахлула в личното пространство на Джейн. Подла воайорка, която ровичкаше в интернет, за да изрови снимки на бащата на Зиги. Случилото се с Джейн я бе разгневило, но част от нея донякъде се наслаждаваше на тази история, нали? Нима не бе изпитала удоволствие от собствения си гняв, породен от тъжната, мръсна сексуална историйка на Джейн? Съчувствието ѝ идваше от високомерното, удобно положение на почтен човек от средната класа с правилно подреден живот: съпруг, дом, ипотека. Маделин по нищо не се отличаваше от приятелките на майка си, които преливаха от състрадание, когато Нейтън ги напусна. Бяха тъжни и разгневени заради нея, но по онзи пфу-пфу-о-колко-ужасно начин, който караше Маделин да се чувства крехка и ранима въпреки искрената си благодарност за домашно сготвената храна, която тържествено поставяха върху кухненската ѝ маса.

Маделин се взираше в лицето на Саксън, а той отвръщаше с многозначителен поглед, сякаш знаеше и най-малката жалка подробност, която би могла да се знае за нея. Заля я вълна от погнуса и се почувства омърсена.