Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Остър писък разцепи като меч сънливата тишина на къщата:

— Мамо! Мамо, мамо, мамо!

Маделин скочи на крака с разтуптяно сърце, макар да знаеше, че това е просто Клоуи, която сънува поредния си кошмар.

— Идвам! Идвам! — извика тя и хукна по коридора. Можеше да реши този проблем. Можеше да го реши много лесно и това бе голямо облекчение, защото Абигейл вече не я искаше или нямаше нужда от нея, а по широкия свят навън се разхождаха зли хора като Саксън Банкс и дебнеха децата на Маделин, за да ги наранят, да им причинят големи или малки травми, и тя не можеше да направи нищичко по този въпрос, но точно в момента можеше поне да измъкне чудовището под леглото на Клоуи и да го убие с голи ръце.

Госпожица Барнс:След драмата в деня за ориентация започнах да се настройвам за тежка година, но нещата всъщност тръгнаха в добра посока. Децата бяха страхотни, а родителите — поносимо досадни. И после, някъде по средата на първия срок, всичко се срина.

ДВЕ СЕДМИЦИ ПРЕДИ ВИКТОРИНАТА

— Кафе лате и мъфин.

Джейн отмести поглед от лаптопа към чинията пред себе си. До мъфина се кипреше артистична украса от бита сметана.

— О, благодаря, Том, но аз не съм поръчвала…

— Знам. Мъфинът е за сметка на заведението — отвърна Том. — Чувам от Маделин, че печеш сладкиши. Та исках да получа експертното ти мнение за новата рецепта, която изпробвам. Праскова, макадамови ядки и лайм. Луда комбинация. Имам предвид лайма.

— Аз само пека мъфините — отвърна Джейн. — Никога не ги ям.

— Сериозно? — Лицето на Том посърна.

— Но днес ще направя изключение — побърза да добави тя.

Тази седмица бе захладняло — времето се упражняваше за зимата, и в апартамента на Джейн бе ужасно студено. Сивият отломък от океана, който виждаше през прозореца си, засилваше усещането за студ. Чувстваше се така, сякаш спомените ѝ за лятото бяха завинаги изгубени, сякаш живееше в сив, мрачен, постапокалиптичен свят. „Божичко, Джейн, колко драматично! Защо не вземеш лаптопа си и не се разположиш на някоя маса в „Блу Блус“?“ — бе предложила Маделин. И така Джейн започна да идва всеки ден с лаптопа и папките си.

В кафенето имаше изобилие от слънчева светлина, а Том палеше печка на дърва. Джейн въздъхваше от удоволствие всеки път, когато прекрачеше прага. Все едно се качваше в самолет и летеше до някоя далечна страна, където сезонът бе коренно различен в сравнение с нейния мизерен, влажен апартамент. Ходеше там само в периода между сутрешната и следобедната навалица, за да не заема доходоносна маса, и естествено, поръчваше кафета и лек обяд.

Вече приемаше бариста Том като свой колега, който заемаше съседната кабинка в офиса. Том бе добър събеседник. Харесваха едни и същи телевизионни предавания и имаха сходен вкус за музика. (Музика! Тя бе забравила за съществуването на музиката, така както бе забравила и за книгите.)

Том се ухили.

— Превръщам се в баба ми, нали? Насилвам хората да ядат. Опитай само една хапчица. Не е нужно да изяждаш всичко от учтивост.

Джейн се загледа след него, докато се отдалечаваше, но бързо отклони поглед, когато осъзна, че се наслаждава на широките му рамене в обичайната му черна тениска. От Маделин знаеше, че Том е гей и в момента се възстановява от разбито сърце. Макар и клише, това често пъти се оказваше вярно: мъжете, които харесваха мъже, имаха изваяни тела.

Нещо се случваше с нея през последните две седмици, от онзи момент в банята, когато прочете еротичната сцена в книгата. Сякаш тялото ѝ, ръждясалото ѝ, изоставено тяло, се събуждаше за нов живот по своя собствена инициатива. Улавяше се да заглежда — разсеяно, случайно — мъже, жени също, но главно мъже, не похотливо, а по един чувствен, одобрителен, естетичен начин.

И не красивите като Селест привличаха погледа на Джейн, а обикновените хора и красивата обикновеност на телата им. Загоряла ръка с татуирано слънце, протегната през гишето в бензиностанцията. Тилът на възрастен мъж на опашката в супермаркета. Прасци и ключици. Странна работа. Това я подсещаше за баща ѝ, който след операция на синусите преди години бе възвърнал обонянието си, което дори не знаеше, че е загубил. И най-простите миризми го потапяха в рапсодия от наслада. Непрекъснато душеше шията на майка ѝ и замечтано въздишаше: „Забравил съм аромата на майка ти! Не знаех, че съм го забравил!“.

Не беше само заради книгата.

Причината бе в това, че каза на Маделин за Саксън Банкс. Че изрече на глас онези негови думички. За да запазят силата си, те трябваше да се пазят в тайна. Сега спихваха и се сбръчкваха, така както провисваше надуваем замък, докато въздухът му излизаше със съскане.