Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Да го направят сутринта преди училище? Ха! Да бе. Сутрин едва успяваше да го накара да обуе обувките си. Сутрин и двамата бяха пълна скръб.

Дишай дълбоко. Дишай дълбоко.

Откъде да знае човек, че детската градина може да е толкова стресираща? Ох, това беше смешно! Това беше толкова смешно. Тя просто не можеше да намери сили да се засмее.

Мобилният ѝ телефон мълчеше. Тя го взе и погледна екрана. Нищо. Маделин обикновено отговаряше веднага на есемеси. Сигурно ѝ беше писнало от вечните проблеми на Джейн.

— Мамо! Трябва ми лъжицата! — извика Зиги.

Телефонът звънна. Тя го сграбчи на секундата.

— Маделин?

— Не, рожбо, Пийт е. — Беше Пийт водопроводчикът. Сърцето ѝ се сви. — Виж…

— Да, знам! Съжалявам! Още не съм направила плащането. Тази вечер ще е готово.

Как бе могла да забрави? Винаги подготвяше платежните ведомости за Пийт в четвъртък до обяд, за да може той да плати на „момчетата“ си в петък.

— Няма проблем — каза Пийт. — До скоро, рожбо.

И затвори. Не си падаше по празните приказки.

— Мамо!

— Зиги! — Джейн нахълта в банята. — Време е да източиш водата! Трябва да направим проекта с родословното дърво!

Зиги лежеше проснат по гръб, безгрижно кръстосал ръце на тила си като на плаж от мехурчета.

— Ти каза, че не е за утре.

— За утре е! Аз бях права, не ти! Така де… ти беше прав, не аз! Трябва да го направим веднага! Бързо! Хайде да облечем пижамката ти!

Тя бръкна в топлата вода и издърпа тапата, макар да знаеше, че прави грешка.

— Не! — гневно извика Зиги. Той обичаше сам да вади тапата. — Аз ще я извадя!

— Дадох ти достатъчно възможности за това — каза Джейн с възможно най-строгия си глас. — Време е да излизаш. Без разправии.

Зиги кипна. Водата също.

— Лоша мама! Аз правя това! Дай на мен! Не, не.

Той се хвърли напред, за да докопа тапата и да я сложи обратно, а после отново да я извади. Джейн я вдигна високо във въздуха.

— Нямаме време за това!

Зиги се изправи на крака; по слабичкото му хлъзгаво телце се стичаше пяна, а лицето му бе разкривено от дива ярост. Той подскочи да вземе тапата и се подхлъзна, а Джейн ловко го улови за ръката, за да не падне и — най-вероятно — да си удари лошо главата.

— ЗАБОЛЯ ме! — изпищя Зиги.

Подхлъзването му бе разхлопало сърцето ѝ от притеснение, а сега му беше бясна.

— СПРИ ДА КРЕЩИШ! — изкрещя тя.

После издърпа хавлиена кърпа от релсата, обви я около тялото му и го вдигна във въздуха, без да обръща внимание на ритането и писъците му. Отнесе го в стаята му и го положи върху леглото изключително внимателно, защото се ужасяваше, че би могла да го запокити в стената.

Той пищеше и се мяташе върху леглото. По устните му изби слюнка.

— МРАЗЯ ТЕ! — пищеше.

Съседите сигурно обмисляха дали да не звъннат на полицията.

— Престани — каза тя с разумния тон на възрастен. — Държиш се като бебе.

— Искам друга мама! — крещеше Зиги. Ходилото му се заби в корема ѝ и едва не я събори.

Самообладанието ѝ се изпари без остатък.

— ПРЕСТАНИ! ПРЕСТАНИ! ПРЕСТАНИ! — крещеше като подивяла. Почувства се добре, сякаш точно в този момент заслужаваше да се чувства добре.

Зиги веднага спря. Оттегли се назад към таблата на леглото и я погледна ужасен. После се сви на мъничко кълбо, голичък, и жално заплака.

— Зиги — каза тя и положи длан върху изпъкналия му гръбначен стълб, но той отблъсна ръката ѝ. На Джейн ѝ се гадеше от чувство за вина. — Съжалявам, че се развиках така. — Наметна голото му телце с хавлията. Съжалявам, че изпитах желание да те запокитя в стената.

Той рязко се обърна, хвърли се към нея и увисна като мече коала — с ръце около врата ѝ, с крака около кръста ѝ, заровил мокрото си, сополиво лице в ямката на шията ѝ.

— Всичко е наред — каза тя. — Всичко е наред. — Взе хавлията от леглото и отново го наметна. — Бързо. Хайде да облечем пижамката, преди да си замръзнал.

— Някой звъни — обади се Зиги.

— Какво?

Той вдигна глава от рамото ѝ и се ослуша.

— Чуваш ли?

Някой звънеше от домофона на входа.

Джейн отнесе детето до всекидневната.

— Кой е? — попита Зиги. Тръпнеше от вълнение и любопитство. По бузите му все още имаше сълзи, но очите му бяха бистри и ясни. Все едно цялата тази ужасна драма никога не се бе случвала.

— Не знам — отвърна Джейн. Може би някой от съседите идваше да се оплаче от шума? Полицията? От Службата за закрила на детето идваха да отведат Зиги?

Тя вдигна слушалката на домофона.

— Ало?