Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Да не си посмял! Ти не трябваше ли да си тръгнал вече? Нямаш ли интервю?

— Да, имам. — Ед се наведе да я целуне.

— С някоя интересна личност?

— С най-стария читателски клуб на полуостров Пириуи — отвърна Ед. — Срещат се веднъж месечно от четиресет години насам.

— Трябва да основа читателски клуб — отбеляза Маделин.

Харпър:Ето какво ще ви кажа относно Маделин. Тя покани всички родители да се присъединят към нейния читателски клуб, в това число мен и Рената. Аз вече членувам в читателски клуб, така че отказах, което е по-доброто решение, предполагам. Аз и Рената винаги сме харесвали качествена литература, а не тези лековати, второкачествени бестселъри. Въздух под налягане! Всеки с вкуса си, разбира се.

Саманта:Целият този Клуб на любителите на еротични книги започна на шега. Вината беше моя всъщност. Веднъж дежурех в столовата заедно с Маделин и ѝ казах нещо относно гореща сцена от книгата, която бе избрала. Честно казано, въпросната сцена дори не беше чак толкова гореща. Просто се шегувах, но тогава Маделин каза: „О, забравих ли да спомена, че е клуб на любителите на еротични книги?“. Така че всички започнахме да го наричаме Клуб на любителите на еротични книги и колкото повече се шокираха хора като Харпър и Каръл, толкова по-зла ставаше Маделин.

Бони:Водя курс по йога всеки четвъртък вечер, иначе с удоволствие бих се включила в читателския клуб на Маделин.

ЕДИН МЕСЕЦ ПРЕДИ ВИКТОРИНАТА

— Утре трябва да предам родословното си дърво — каза Зиги.

— Не, това е за другата седмица — отвърна Джейн.

Седеше на пода в банята, облегната на стената, докато Зиги се къпеше. Във въздуха се стелеше пара и аромат на ягоди от пяната за вана. Той обожаваше да се кисне в дълбока, много гореща вана с много пяна.

„Още по-горещо, мамо, още по-горещо! — повтаряше непрекъснато, докато кожата му ставаше толкова червена, че Джейн се страхуваше да не го попари. — Още пяна!“

После играеше дълги, сложни игри през мехурчетата, оформяше изригващи вулкани и рицари джедаи, нинджи и мърморещи майки.

— Трябва ни специален картон за родословното дърво.

— Да, ще купим картон през уикенда — отвърна Джейн, погледна го и се ухили. Беше оформил пяната на главата си като гребен. — Изглеждаш смешно.

— Не, изглеждам суперготин — каза Зиги и отново потъна в играта си. — Бам! Бам! Ау! Спри веднага! Внимавай, Йода! Къде ти е светлинният меч? Кажи „моля“, Йода! Ето го!

Наоколо хвърчаха пръски вода и мехурчета пяна.

Джейн отново разтвори книгата, която Маделин бе избрала за първата сбирка на читателския им клуб. „Избрах нещо с много секс, наркотици и убийство — бе казала Маделин, — така че да се получи оживена дискусия. В най-добрия случай трябва да стигнем и до спор.“

Действието се развиваше през 20-те години на XX век. Книгата си я биваше. Джейн неусетно бе загубила навика да чете за удоволствие. Четенето на роман бе като завръщане на любимо място за почивка.

Точно в момента бе във вихъра на сексуална сцена. Тя отгърна на следващата страница.

— Ще те цапардосам по лицето, Дарт Вейдър! — извика Зиги.

— Не казвай „цапардосам по лицето“ — каза Джейн, без да вдига поглед от книгата. — Не е хубаво да се говори така. — И продължи да чете. Облаче пяна с аромат на ягоди кацна върху страницата и тя го изтръска с пръст. Усещаше нещо: миниатюрен зачатък на емоция. Размърда се леко върху плочките. Не. Не, разбира се. От книга? От два добре написани абзаца? Но… да. Наистина. Изпитваше едва доловима възбуда.

Това означаваше, че след цялото това време тя все още можеше да изпитва нещо толкова първично, толкова биологично, толкова приятно.

За момент се почувства така, сякаш втренченото око я наблюдаваше от тавана, и гърлото ѝ се стегна, но после ноздрите ѝ трепнаха от внезапен прилив на гняв. Отхвърлям те — каза тя на спомена. — Отхвърлям те днес, защото, представи си, аз имам други спомени за секс. Имам много спомени за нормален приятел и нормално легло, където чаршафите не бяха чак толкова безупречни и нямаше втренчени от тавана очи, нямаше я онази глуха, наслоена тишина, имаше музика и нормалност, и естествена светлина, и той ме намираше за красива, и аз бях красива, а ти… как смееш, как смееш, как смееш?

— Мамо? — обади се Зиги.

— Да? — отвърна тя. Изпитваше някакво диво, страховито щастие, сякаш някой я предизвикваше да не бъде щастлива.