Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

През всичките им години заедно Пери никога не бе казал и думичка по повод онова, което тя купуваше с техните (неговите) пари, дори периодично ѝ напомняше — кротко, с чувство за хумор, — че може да харчи и повече, ако искаше. „Знаеш, че можем да си позволим да ти купим нова“ — бе казал веднъж, когато случайно я видя в пералното помещение да търка усърдно едно петно върху яката на копринена риза.

„Тази ми харесва“ — бе отвърнала тя.

(Петното беше от кръв.)

Веднага щом спря да работи, отношението ѝ към парите се промени. Използваше ги по същия начин, по който ползваше чужда тоалетна: внимателно и предпазливо. Знаеше, че в очите на закона и обществото (по общо мнение) тя внасяше своя принос в живота им, като се грижеше за къщата и отглеждаше момчетата, но въпреки това никога не харчеше парите на Пери по същия начин, по който някога бе харчила своите.

Със сигурност никога досега не бе харчила двайсет и пет хиляди долара за един следобед. Дали той щеше да каже нещо? Щеше ли да се ядоса? Дали затова го бе направила? Понякога, в дните, когато усещаше как гневът му къкри, преди да избухне, когато знаеше, че бе само въпрос на време, когато подушваше напрежението във въздуха, съзнателно го провокираше. Нарочно, за да се случи и да приключи.

Дали наистина даренията ѝ за благотворителност бяха поредната стъпка в извратения танц на брака им?

Не че бе нещо нечувано. Двамата ходеха на благотворителни балове и Пери наддаваше с кимане, без да се усмихва — двайсет, трийсет, четиресет хиляди долара. Но той го правеше не толкова заради дарението, а заради победата. „Винаги наддавам до последно“ — бе казал веднъж.

Той наистина беше щедър с парите си. Ако някога разбереше, че приятел или член от семейството е в нужда, дискретно пишеше чек или превеждаше пари по сметка, като отхвърляше благодарностите с махване на ръка и сменяше темата, видимо смутен от лекотата, с която можеше да реши нечия финансова криза.

На входната врата се звънна и тя стана да отвори.

— Госпожа Уайт? — Нисък, набит мъж с брада ѝ подаде гигантски букет цветя.

— Благодаря — каза Селест.

— Вие сте истинска късметлийка! — възкликна мъжът, сякаш никога досега не беше виждал толкова впечатляващ букет.

— Така е!

Тежкият сладък аромат погъделичка носа ѝ. Някога обичаше да получава цветя. Сега се чувстваше така, сякаш ѝ връчваха списък със задачи: Намери вазата. Подрежи стъблата. Аранжирай ги подобаващо.

Неблагодарна кучка.

Тя погледна картичката.

Обичам те. Съжалявам. Пери

Написана с почерка на цветаря. Винаги ѝ се струваше странно да види думите на Пери, изписани от чужда ръка. Дали цветарят се е запитал какво е направил Пери? Какво съпружеско провинение е извършил снощи? Прибрал се е късно?

Селест затвори вратата и се запъти към кухнята. Букетът трепереше, забеляза, тресеше се, сякаш зъзнеше. Тя обви здраво пръсти около стъблата. Можеше да го запокити в стената, но това нямаше да ѝ донесе никакво облекчение. Цветята просто щяха да паднат печално на пода. По килима щяха да се разпръснат мокри листа и цветчета. Щеше да се наложи да коленичи и бързо да ги събере, преди чистачите да са слезли долу.

За бога, Селест! Знаеш какво трябва да направиш.

Спомняше си годината, в която навърши двайсет и пет: годината, в която за пръв път се появи в съда, годината, в която купи първата си кола и направи първата си борсова инвестиция, годината, в която всяка събота играеше скуош. Имаше страхотни трицепси и гръмогласен смях.

Годината, в която се запозна с Пери.

Бракът и майчинството я превърнаха в мека като гъба, безлична версия на момичето, което беше.

Тя внимателно остави цветята върху масата в трапезарията и отново седна пред лаптопа си.

Отвори Гугъл и написа фразата „брачен консултант“.

И спря. Изтрий, изтрий, изтрий. Не, стига толкова. Тук не ставаше въпрос за домакинска работа и наранени чувства. Тя имаше нужда да поговори с човек, който познаваше този проблем; някой, който щеше да ѝ зададе правилните въпроси.

Усещаше как бузите ѝ пламтят, докато пишеше двете позорни думи.

Домашно. Насилие.

Има и по-трудни неща от това, помисли си Маделин, докато сгъваше чифт тесни бели дънки, а после ги сложи в полупразния куфар върху леглото на Абигейл.

Маделин нямаше право на чувствата, които изпитваше в момента. Степента им я караше да се чувства неловко. Бяха твърде бурни и излизаха отвъд пределите на настоящата ситуация.