Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

И така, Абигейл искаше да живее с баща си и не проявяваше особено съчувствие към майка си. Но тя бе на четиринайсет. Четиринайсетгодишните по традиция не изпитваха особено съчувствие към околните.

Маделин не спираше да си повтаря, че приема решението ѝ. Беше го преживяла. Нищо особено. Имаше си куп задължения. Имаше други неща за вършене. И после то отново я връхлиташе като удар в корема. Започваше да диша учестено, сякаш раждаше. (Двайсет и седем часа с Абигейл. Нейтън и акушерката се шегуваха на тема футбол, докато Маделин умираше. Е, не умря, но помнеше как тогава си мислеше, че болка като тази може да завърши единствено със смърт, а последните думи, които ще чуе в края на житейския си път, ще бъдат относно шансовете на „Манли Юнайтед“ да спечели шампионата.)

Извади от коша за пране една от тениските на Абигейл. Бледопрасковен цвят, който не отиваше на тена ѝ, но Абигейл си я обичаше. Переше се само на ръка. Сега Бони можеше да върши това. Или може би новата подобрена версия на Нейтън се грижеше и за прането. Версия Нейтън 2.0. Стои вкъщи при съпругата си. Помага като доброволец в приюти за бездомни. Пере на ръка.

По-късно днес Нейтън щеше да дойде с камиона на брат си, за да вземе леглото на Абигейл.

Предишната вечер Абигейл бе попитала Маделин дали може — моля те, мамо — да вземе леглото си в къщата на Нейтън. Леглото с балдахин, което Маделин и Ед ѝ бяха подарили за четиринайсетия рожден ден. Възторгът, изписан на лицето ѝ, си струваше всеки цент от безумно високата му цена. Тя буквално затанцува от радост, когато го видя за пръв път. Сякаш си спомняше за коренно различен човек.

„Леглото остава тук“ — каза Ед.

„Леглото си е нейно — отвърна Маделин. — Аз нямам нищо против да си го вземе.“

Каза го, за да нарани Абигейл, да ѝ го върне, да покаже безразличие от факта, че Абигейл се изнася и макар че ще им гостува през уикендите, истинският ѝ живот и истинският ѝ дом ще са другаде. Но Абигейл изобщо не изглеждаше наранена. Просто беше доволна, че ще си вземе леглото.

— Здрасти — каза Ед от вратата на спалнята.

— Здрасти — отвърна Маделин.

— Абигейл трябва да опакова багажа си сама — каза той. — Със сигурност е достатъчно голяма за това.

Може и да беше, но Маделин се грижеше за всички дрехи в къщата. Тя знаеше местата на всички артикули в поточната линия пране-сушене-сгъване-прибиране и затова смяташе за нормално да събере багажа ѝ. Още от първата си среща с Абигейл Ед винаги очакваше от нея нещо повече. Колко пъти го бе чувала да повтаря неизменното: „със сигурност е достатъчно голяма за това“. Ед не познаваше деца на възрастта на Абигейл и на Маделин ѝ се струваше, че той винаги вдигаше летвата мъничко по-високо за нея. С Фред и Клоуи бе различно, защото той беше до тях от самото начало. Познаваше ги и ги разбираше така, както никога не бе успял да опознае и разбере Абигейл.

Обичаше я, разбира се, беше добър и внимателен втори баща — трудна роля, в която той влезе веднага, без да се оплаква (два месеца след началото на връзката им Ед отиде с Абигейл на сутрешен чай по случай Деня на бащата в училище; по онова време Абигейл го обожаваше), и може би двамата щяха да изградят прекрасни взаимоотношения, ако Нейтън, блудният баща, не бе избрал най-лошия момент за завръщането си, когато Абигейл беше на единайсет. Твърде голяма, за да ѝ влияеш. Твърде малка, за да разбереш или контролираш чувствата ѝ. Тя се промени за един ден. Сякаш внезапно бе решила, че проявата на елементарно уважение към Ед е предателство спрямо баща ѝ. Ед имаше старомодна склонност към строгост и не понасяше неуважението, а това го поставяше в неблагоприятна позиция спрямо Нейтън, който залагаше на забавленията.

— Смяташ ли, че вината е моя? — попита Ед.

Маделин вдигна поглед.

— Какво?

— За това, че Абигейл се мести при баща си? — Изглеждаше измъчен и неуверен. — Твърде строго ли се държах с нея?

— Не, разбира се — отвърна Маделин, макар наистина да смяташе, че отчасти вината е негова, но какъв смисъл имаше да го казва? — Мисля, че Бони е истинската атракция.

— Питала ли си се някога дали Бони не се е подлагала на електрошокова терапия? — замислено попита Ед.

— От нея наистина лъха някаква пустота — съгласи се Маделин.

Ед влезе в стаята и прокара длан по един от стълбовете на балдахина.

— В чудо се видях, докато сглобя това легло. Мислиш ли, че Нейтън ще успее да се справи?

Маделин изсумтя.

— Може би трябва да му предложа помощта си — каза, Ед. Изобщо не се шегуваше. Не понасяше зле свършена работа от типа „направи си сам“.