Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Добре е — извика в отговор Селест.

Предишната нощ всичко започна заради конструктор „Лего“. Момчетата бяха разхвърляли частите му навсякъде. Тя трябваше да ги накара да ги приберат. Пери имаше право. Просто бе по-лесно да го направи сама, след като заспят, отколкото да им се моли многократно. Хленченето. Драмите. Тя просто нямаше силите и търпението да премине през всичко това. Мързеливо родителство. Лоша майка.

„Превръщаш ги в разглезени келеши“ — бе казал Пери.

„Те са само на пет — отвърна Селест. Седеше на дивана и сгъваше пране. — След училище са много изморени.“

„Не искам да живея в кочина“ — каза Пери и изрита разпилените по пода части.

„Ами тогава ги прибери сам“ — уморено отвърна Селест.

Ето. Отново. Сама си го просеше. Всеки път.

Пери само я погледна. После застана на четири крака и внимателно събра всички лего части от килима и ги сложи в голямата зелена кутия. Тя продължи да сгъва пране и да го наблюдава. Наистина ли щеше да събере всичко?

Той се изправи и отнесе кутията до дивана.

„Съвсем просто е. Или организираш децата да ги съберат, или ги събираш собственоръчно, или плащаш за шибана домашна помощница.“

С едно ловко движение той обърна кутията с дъното нагоре и съдържанието се изсипа върху главата ѝ като порой, шумно и мощно.

Тя ахна, шокирана и унизена.

После се изправи, загреба шепа от частите в скута си и ги хвърли право в лицето му.

Ето! Пак. Отново нейна грешка. Държеше се като дете. Беше направо смешно. Клоунада. Двама възрастни да се замерят с играчки.

Той я зашлеви през лицето с опакото на ръката си.

Пери никога не я удряше силно с ръка. Никога не би направил нещо толкова примитивно. Селест залитна назад и коляното ѝ се удари в ръба на стъклената масичка за кафе. Успя да запази равновесие и се хвърли към него, разперила пръсти като хищна птица. Той я отблъсна от себе си с отвращение.

Естествено, защо не? Държането ѝ беше отвратително.

После Пери си легна, а тя прибра всички лего части и изхвърли недокоснатата им вечеря в кофата.

Тази сутрин устната ѝ беше болезнено подута, сякаш ѝ излизаше херпес. Никой не би обърнал внимание. Удареното в масичката за кафе коляно я болеше, но не много. Почти никак всъщност.

На сутринта Пери изглеждаше весел и си подсвиркваше, докато вареше яйца за момчетата.

— Какво се е случило с шията ти, тате? — попита Джош.

Отстрани на шията му имаше дълга, тънка и червена

драскотина. Явно Селест го бе одраскала.

— С шията ми ли? — Пери докосна драскотината и хвърли дяволит поглед към Селест. Очите му се усмихваха. Онзи шеговит, потаен поглед, който родителите си разменят, когато децата им кажат нещо невинно и сладко на тема Дядо Коледа или секс. Сякаш случилото се предишната вечер бе нещо нормално в семейния живот. — Нищо, приятелче — каза на Джош. — Не гледах къде вървя и се одрах на един клон.

Селест не можеше да пропъди изражението на Пери от съзнанието си. Той смяташе това за смешно. Той искрено го намираше за нещо смешно и маловажно.

Тя притисна пръст към възпалената си устна.

Това нормално ли беше?

Пери би казал: „Не, ние не сме нормални. Ние не сме господин и госпожа Средна хубост, посредствени хора с посредствени взаимоотношения. Ние сме различни. Ние сме специални. Ние се обичаме повече. При нас всичко е много по-интензивно. В това число и сексът“.

Сигналният пистолет произведе изстрел и я сепна.

— Ето ги! — каза Рената.

Четиринайсет жени тичаха право към тях, сякаш преследваха крадци, мятаха ръце с изпъчени гърди и навирени брадички, някои от тях се смееха, но повечето изглеждаха абсолютно сериозни. Децата викаха и ги окуражаваха. Селест потърси с поглед момчетата, но не успя да ги види.

— В крайна сметка няма да мога да участвам в надбягването на майките — каза им тя сутринта. — Паднах по стълбите снощи, след като си легнахте.

— Ооо — изхленчи Макс, но някак механично. Не изглеждаше особено разтревожен.

— Трябва да бъдеш по-внимателна — тихо каза Джош, без да я поглежда.

— Трябва — съгласи се Селест. Наистина трябваше.

Бони и Маделин водеха стадото. Отделиха се най-отпред. Плътно една до друга. Давай, Маделин, помисли си Селест. Давай, давай, давай — ДА! Гърдите им пометоха финалната лента. Определено Маделин.

— Бони, на косъм! — извика Рената.

— Не, не, сигурна съм, че Маделин беше първа — каза Бони на Рената. Бони не изглеждаше дори задъхана. Просто лицето ѝ бе малко по-розово от обичайното.