Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

А сега тя избираше него.

— Абигейл говори ли с теб относно… — Нейтън леко смръщи чело, сякаш ставаше въпрос за деликатен здравословен проблем.

— Относно това да живее с теб? — довърши Маделин вместо него. — Да, каза ми. Каза ми го тази сутрин всъщност.

Заболя я. Физически. Като начален стадий на тежък грип. Като предателство.

Той я погледна.

— И ти…

— И аз нямам нищо против — отвърна Маделин. Нямаше намерение да му доставя удоволствие.

— Ще трябва да решим въпроса с парите.

Сега, когато вече беше добър човек, той плащаше издръжка за Абигейл. Плащаше я навреме. Без оплаквания. И никой от двамата не споменаваше и дума за първите десет години от живота на Абигейл, когато храната и дрехите ѝ очевидно са били безплатни.

— Искаш да кажеш, че сега аз трябва да ти плащам издръжка?

Нейтън изглеждаше шокиран.

— О, не, нямах предвид това…

— Но ти си прав. Би било справедливо, щом ще живее при теб.

— Естествено, че никога не бих приел пари от теб, Мади — прекъсна я той. — Не и когато… когато не… когато не бях в състояние да… през всички онези години… — Той се намръщи. — Виж, наясно съм, че не бях най-добрият баща, когато Абигейл беше малка. Изобщо не трябваше да споменавам парите. Просто в момента имаме известни финансови затруднения.

— Може би трябва да продадеш лъскавата си спортна кола.

— Да — отвърна Нейтън. Изглеждаше унизен. — Трябва. Права си. Макар че тя всъщност не струва толкова, колкото… Както и да е.

Скай погледна тревожно към баща си и отново направи онова бързо примигване с очите, точно като Абигейл навремето. Маделин видя как Нейтън се насили да се усмихне и стисна ръката на момиченцето. Беше го засрамила. Беше го засрамила, докато стоеше ръка за ръка с момиченцето, което изглеждаше като недохранено.

Бившите съпрузи трябва да живеят в различни предградия. Трябва да изпращат децата си в различни училища. Трябва да има закон, който да предотвратява подобни сблъсъци. Хората не бива да разнищват сложни чувства като предателство, болка и вина по време на училищни спортни празници. Подобни чувства не бива да се показват на публични места.

— Защо трябваше да се местиш тук, Нейтън? — въздъхна тя.

— Какво? — попита той.

— Маделин! Време е за надбягването на майчетата от детската градина! Ще участваш ли? — извика учителката, госпожица Барнс. Косата ѝ бе прибрана високо на главата в конска опашка, а кожата ѝ блестеше като на американска мажоретка. Изглеждаше свежа и плодовита. Като вкусен, добре узрял плод. По-сочен дори от Бони. Клепачите ѝ не висяха. Нищо не ѝ висеше. Всичко в бляскавия ѝ млад живот беше ясно, просто и дръзко. Нейтън свали слънчевите си очила, за да я огледа по-добре, видимо ободрен само от вида ѝ. Ед би реагирал по същия начин.

— И още как, госпожице Барнс — отвърна Маделин.

Детектив сержант Ейдриън Куинлан:Проучваме взаимоотношенията на жертвата с всеки родител, присъствал на викторината.

Харпър:Да, аз всъщност наистина имам конкретни теории.

Стю:Теории? Аз нямам нищо. Нищичко, освен махмурлук.

Майките от детската градина се подредиха в нестройна редица на старта за надбягването. Яркото слънце се отразяваше в слънчевите им очила. Небето изглеждаше като гигантска синя раковина. Морето проблясваше в сапфирено на хоризонта. Джейн се усмихна на другите майки. Другите майки ѝ се усмихнаха в отговор. Всичко бе много мило. Много дружелюбно. „Сигурна съм, че проблемът е само в главата ти — бе казала майка ѝ. — Всички отдавна ще са забравили това глупаво недоразумение от деня за ориентация.“

Джейн полагаше огромни усилия да се впише в училищната общност. На всеки две седмици дежуреше в столовата. Всеки понеделник сутрин ходеше като доброволец заедно с още един родител и помагаше на госпожица Барнс да изслушва децата в упражненията им по четене. Бъбреше си любезно с останалите родители в училищния двор. Канеше деца на срещи за игра.

Но Джейн все още чувстваше, че нещо не е наред. Усещаше го в лекото извръщане на глава, в усмивките, които не достигаха до очите, в нежния полъх на предпазливост.

Това не е голям проблем , повтаряше си непрекъснато.

Просто дреболия. Трябваше да пропъди страховете си. Този свят на кутии с обяд и ученически раници, на ожулени колена и мърляви личица по никакъв начин не беше свързан с грозотата на онази топла пролетна нощ и ярката светлина, която я пронизваше като втренчено око от тавана, с натиска върху гърлото ѝ, с прошепнатите думи, които се провираха към съзнанието ѝ. Спри да мислиш за това. Спри да мислиш за това.