Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Няма значение, мамо. — Амабела погледна майка си с насълзени очи. Маделин забеляза червените следи от пръсти около шията на горкото дете.

— Има значение — отвърна Рената и се обърна към Джейн. — Моля те, накарай детето си да се извини.

— Рената — обади се Маделин.

— Не се намесвай, Маделин.

— Да, не мисля, че трябва да се намесваме, Маделин — каза Харпър, която, както се очакваше, стоеше наблизо и прекарваше живота си в съгласяване с Рената.

— Съжалявам, но просто не мога да го накарам да се извини за нещо, което твърди, че не е направил — отсече Джейн.

— Детето ти лъже — каза Рената. Очите ѝ хвърляха мълнии иззад очилата.

— Не мисля, че лъже — отвърна Джейн и навири брадичка.

— Просто искам да си отиваме у дома, мамо, моля — каза Амабела и жално заплака. Странната на вид френска бавачка на Рената, която през цялото време мълчеше, вдигна детето на ръце, а Амабела обви крачета около кръста ѝ и зарови лице в свивката на шията ѝ. На челото на Рената пулсираше вена. Пръстите ѝ се свиваха в юмруци и отново се отпускаха.

— Това е абсолютно… недопустимо — заяви Рената на клетата и объркана госпожица Барнс, която вероятно се чудеше защо в учителския колеж не ги бяха обучавали да се справят с подобни ситуации.

Рената се наведе на сантиметри над лицето на Зиги.

— Ако още веднъж се осмелиш да докоснеш момиченцето ми по този начин, лошо ти се пише.

— Хей! — извика Джейн.

Рената дори не я погледна. Изпъна гръб и се обърна към бавачката си:

— Да тръгваме, Жулиет.

Двете закрачиха с маршова стъпка през двора, а всички останали родители се престориха на заети с децата си.

Зиги ги проследи с очи, докато се отдалечаваха, после вдигна поглед към майка си, почеса се по носа и каза:

— Май вече не ми се ходи на училище.

Саманта:Всички родители трябва да отидат до полицейското управление и да дадат показания. Аз все още го отлагам. Направо ми се гади. Вероятно ще си помислят, че съм виновна. Честно, чувствам се виновна, когато на светофара до мен спре полицейска кола.

ПЕТ МЕСЕЦА ПРЕДИ ВИКТОРИНАТА

— Елените са изяли морковите!

Маделин повдигна клепачи и на ранната утринна светлина видя как Клоуи размахва пред очите ѝ полуизяден морков. Ед, който тихо похъркваше до нея, предишната вечер старателно бе огризал морковите, за да създаде максимално автентични следи от еленски зъби. Клоуи удобно бе яхнала корема на майка си по пижама, с рошава коса, голяма усмивка и грейнал поглед.

Маделин разтърка очите си и погледна към часовника. Шест сутринта. Вероятно най-доброто, на което можеха да се надяват.

— Мислиш ли, че Дядо Коледа е оставил на Фред картоф? — с надежда попита Клоуи. — Защото той беше много палав тази година!

Маделин бе казала на децата си, че ако не слушат, Дядо Коледа може да им остави картофи, опаковани като подарък, и те винаги щяха да се чудят какъв ли е бил прекрасният подарък, подменен с картоф. Клоуи копнееше брат ѝ да получи картоф за Коледа. Това може би щеше да я зарадва много повече от къщата за кукли под елхата. Маделин сериозно обмисляше дали да не опакова картофи и за двамата. Това щеше да е страхотен стимул за добро поведение през цялата следваща година. „Не забравяй картофа“, можеше да им повтаря. Но Ед не ѝ позволи. Той беше твърде добър, да му се не види.

— Брат ти стана ли? — попита тя Клоуи.

— Ще го събудя! — извика Клоуи и преди Маделин да успее да я спре, крачетата ѝ вече топуркаха по коридора.

Ед се размърда.

— Още не е сутрин, нали? Не може да е сутрин.

— Украсете къщата с дрън-дрън и клонки! — запя Маделин. — Тра-ла-ла-ла-лааа, ла-ла-ла-ла!

— Ще ти дам хиляда долара, ако спреш веднага — каза Ед и притисна възглавницата върху лицето си. За един толкова добър мъж бе изненадващо груб относно пеенето ѝ.

— Ти нямаш хиляда долара — отвърна Маделин и възторжено запя „Тиха нощ“.

Мобилният ѝ телефон иззвъня със сигнала за съобщение и Маделин го взе от нощното шкафче, докато все още пееше.

Беше Абигейл. Тази година тя щеше да прекара Бъдни вечер и Коледа заедно с баща си, Бони и природената си сестра. Скай, родена три месеца след Клоуи, бе светлокосо момиченце с вид на феичка, което вървеше по петите на Абигейл като вярно кученце. Освен това много приличаше на Абигейл като малка, което смущаваше Маделин — понякога и до сълзи, — все едно нещо ценно ѝ е било отнето. По всичко личеше, че Абигейл предпочиташе Скай пред Клоуи и Фред, които категорично отказваха да я боготворят, и Маделин често се улавяше да си мисли: Но, Абигейл, Клоуи и Фред са истинските ти брат и сестра, трябва да ги обичаш повече! — което технически не беше вярно. Съзнанието на Маделин просто отказваше да приеме, че трите природени деца бяха еднакво свързани с Абигейл.