Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Джейн не насърчаваше убежденията на майка си за прераждането, но и не ѝ пречеше да вярва в това. Може би Зиги действително беше Папи. Понякога съзираше бегъл намек за Папи в лицето на Зиги, особено когато се съсредоточаваше. Челото му се набръчкваше по същия начин.

Майка ѝ побесня, когато Джейн ѝ звънна, за да ѝ разкаже за случилото се в деня за ориентация.

— Това е безобразие! Зиги никога не би посегнал на друго дете. Та той и на мравката път прави. Същият е като Папи. Нали помниш как Папи не смееше и муха да убие? Баба ти подскачаше наоколо и крещеше: „Убий я, Стан! Убий тази проклета гадина!“.

После настъпи мълчание, което значеше, че майката на Джейн бе изпаднала в пристъп на кикот. Тя се кикотеше в беззвучен режим.

Джейн изчака търпеливо, докато майка ѝ отново се обади с треперещ глас:

— Ох, добре ми дойде това! Смехът действа отлично на храносмилането. Така, докъде бяхме стигнали? О, да! Зиги! Това дребно келешче! Не Зиги, разбира се, а момиченцето. Как е решила да обвини точно миличкия ни Зиги?

— Не знам — отвърна Джейн. — Но работата е там, че тя не изглеждаше като келешче. Майката се държеше ужасно, но дъщеря ѝ изглеждаше мила.

Джейн усети неуверената нотка в гласа си. Усети я и майка ѝ.

— Но, скъпа, нали не допускаш, че Зиги наистина се е опитал да удуши друго дете?

— Не, разбира се — отвърна Джейн и побърза да смени темата.

Тя намести възглавницата си и зае по-удобна поза. Може би щеше да успее да заспи отново. „Зиги ще те събуди още с пукването на зората“ — бе казала майка ѝ, но Зиги не изглеждаше особено развълнуван за Коледа тази година и Джейн се зачуди дали не го е разочаровала с нещо. Често изпитваше неловкото усещане, че води измислен живот заради него и фалшифицира детството му. Стараеше се да създава дребни ритуали и семейни традиции за рождени дни и празници. „Хайде да закачим коледния ти чорап!“ Но къде? Местеха се твърде често, за да си имат обичайно място. На края на леглото му? На дръжката на вратата? Тя се огледа наоколо и гласът ѝ започна да звучи пискливо и неестествено. Имаше нещо лъжливо във всичко това. Ритуалите им не бяха истински като при другите семейства, където имаше мама и татко и поне още едно братче или сестриче. Понякога ѝ се струваше, че Зиги се преструва заради нея, а всъщност всичко му беше пределно ясно и знаеше, че го мамят.

Погледът ѝ следеше ритмичното повдигане и отпускане на гръдния му кош.

Зиги бе толкова красив. Нямаше начин да е наранил онова момиченце и да лъже, че не го е направил.

Но от друга страна, всички спящи деца бяха красиви. Дори най-ужасните деца вероятно изглеждаха красиви, когато спяха. Как би могла да знае със сигурност, че не го е направил? Някой изобщо познаваше ли наистина детето си? Всяко дете е един малък странник, който непрекъснато се променя, изчезва и отново ти се представя. Нови черти в характера можеха да се появят в рамките на един ден.

Но от друга страна…

Не мисли за това. Не мисли за това.

Споменът изпърха в съзнанието ѝ като уловена в буркан пеперуда.

Мъчеше се да излезе на бял свят от мига, в който момиченцето бе посочило към Зиги. Джейн усети огромна тежест в гърдите си. Обзе я страх, който скова съзнанието ѝ. В гърлото ѝ се надигна писък.

Белезите по шията бяха черни, лилави и червени.

„Мисля, че ще излязат и синини!“ — бе казала майката на детето.

Не, не, не.

Зиги си беше Зиги. Не би могъл. Не би го направил. Тя познаваше детето си.

Той се размърда в съня си. Осеяните със сини венички клепачи трепнаха.

— Познай кой ден е днес — каза Джейн.

— Коледа! — извика Зиги.

Той застана в седнало положение толкова бързо, че главата му улучи носа ѝ и тя падна назад върху възглавницата с насълзени от болка очи.

Tea:Винаги съм смятала, че нещо не е съвсем наред с това дете. С онзи Зиги. Има нещо странно в очите му. Момчетата имат нужда от мъжко присъствие като пример за подражание. Съжалявам, но това е факт.

Стю:Дявол да го вземе, голям шум се вдигна около това хлапе Зиги. Направо не знам на какво да вярвам.

— Ти толкова високо ли летиш, тате, като този самолет? — попита Джош. Бяха изминали седем часа от началото на обратния им полет от Ванкувър до Сидни. Дотук добре. Никакви караници. Бяха сложили момчетата от двете си страни, всяко от тях на седалка до прозорец, така че Селест и Пери седяха на съседни места от двете страни на пътеката.