Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Селест погледна към леглото, където спеше Пери. Той винаги спеше с леко начумерено, озадачено изражение, сякаш се чудеше на сънищата, които сънуваше.

Още щом се събудеше, щеше да даде на Селест подаръка си. Той обожаваше да прави подаръци. Селест за пръв път разбра, че иска да се омъжи за него, когато видя изписаното на лицето му очакване, докато гледаше как майка му отваря подаръка, купен от него за рождения ѝ ден. „Харесва ли ти?“ — извика той веднага щом тя разкъса хартията и цялото семейство избухна в смях, защото звучеше като голямо дете.

Нямаше да ѝ се наложи да се преструва, че подаръкът ѝ харесва. Каквото и да бе избрал, щеше да е идеално. Селест се гордееше със способността си да избира подходящи подаръци, но Пери я превъзхождаше. При последното си отвъдокеанско пътуване бе открил потресаващо кичозен стопер за шампанско от розов кристал. „Погледнах го и веднага се сетих за Маделин“, бе казал. Маделин се влюби в подаръка си, естествено.

Днешният ден щеше да е идеален във всяко едно отношение. Снимките във Фейсбук нямаше да излъжат. Толкова много радост. В живота ѝ имаше толкова много радост. Това бе реален факт, който можеше да бъде потвърден.

Наистина нямаше нужда да го напуска, преди момчетата да завършат гимназия.

Това щеше да е подходящият момент да си тръгне. В деня, когато момчетата приключеха последния си изпит. „Оставете писалките. Край“ — щеше да каже председателят на изпитната комисия. Точно тогава Селест щеше да сложи край на брака си.

Пери отвори очи.

— Весела Коледа! — усмихна се Селест.

Габриел:Всички смятат, че Селест и Пери имат идеален брак, но аз не съм толкова сигурна. Подминах ги в деня на викторината, докато седяха в паркираната си кола. И двамата се взираха втренчено пред себе си, в красивите си костюми, без да се поглеждат и без да си говорят.

Селест изглеждаше великолепно, разбира се. Лично съм я виждала да се тъпче с въглехидрати като за последно, така че не ми говорете за справедливост на този свят.

Джейн се събуди от виковете на хора, които крещяха „Весела Коледа!“ на улицата, под прозореца на апартамента ѝ. Тя се надигна в леглото и опипа тениската си; беше мокра от пот. Припомни си съня си: лежеше просната по гръб, а Зиги стоеше до нея по пижама и се усмихваше отвисоко, настъпил гърлото ѝ с ходило.

„Махни се, Зиги, не мога да дишам!“ — опита се да му каже, но той спря да се усмихва и започна да я изучава с поглед, сякаш провеждаше научен експеримент.

Тя сложи длан на шията си и пое въздух на едри глътки.

Беше просто сън. Сънищата не значеха нищо.

Зиги лежеше в леглото ѝ, притиснал топлото си гръбче към нея. Тя се обърна с лице към него и погали с пръст меката, нежна кожа точно над скулата му.

Всяка вечер той лягаше в своето легло и всяка сутрин се събуждаше в нейното. Никой от двамата не помнеше как се е озовал там. Решиха, че може би е магия. „Може би някоя добра вещица ме премества тук всяка нощ“ — казваше Зиги с широко отворени очи, но дяволито се усмихваше, защото не вярваше напълно в цялата тази работа с вълшебствата.

„Един ден просто ще престане — казваше майката на Джейн всеки път, когато дъщеря ѝ споменеше, че Зиги се мести в леглото ѝ всяка нощ. — Като стане на петнайсет, вече няма да го прави.“

На носа на Зиги имаше нова луничка, която Джейн не бе забелязала досега. Вече имаше три лунички на носа си, подредени във формата на корабно платно.

Един ден някоя жена щеше да лежи в леглото до Зиги и да изучава спящото му лице. Над горната му устна щеше да има миниатюрни черни точици от мустаци. Слабичките момчешки рамене щяха да станат широк гръден кош. Какъв ли мъж щеше да бъде?

„Ще бъде нежен, прекрасен мъж, също като Папи“ — заявяваше майка ѝ убедително, сякаш го знаеше с абсолютна сигурност.

Майката на Джейн вярваше, че Зиги е собственият ѝ любим баща, прероден в него. Или поне се преструваше, че вярва. Никой не можеше да каже със сигурност дали говореше сериозно. Папи бе починал шест месеца преди раждането на Зиги, точно когато майката на Джейн четеше книга за малко момченце, което било прероден пилот на изтребител от Втората световна война. Идеята, че внукът ѝ всъщност би могъл да е баща ѝ, се бе загнездила в главата ѝ. Това ѝ помагаше да се справя с мъката.

И естествено, липсваше зет, който би могъл да се обиди от твърденията, че синът му всъщност е дядото на съпругата му.