Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Харпър:Аз всъщност чух Маделин да казва: „Тази нощ ще убия някого“. Реших, че е свързано с Бони. Не соча никого с пръст, разбира се.

Бони:Да, Абигейл е моята доведена дъщеря и е напълно вярно, че Абигейл имаше някои… как да кажа… проблеми, просто типични проблеми за момиче на нейната възраст, но двете с Маделин работехме заедно като екип, за да ѝ помогнем. Усещате ли мириса на лимонова мирта? В момента изпробвам за пръв път ново етерично масло. Действа добре при стрес. Поемете дълбоко въздух. Точно така. Изглеждате малко напрегнат, ако позволите да отбележа.

Беше един от онези дни. Не се бе случвало отдавна, далеч преди Коледа. Селест чувстваше устата си пресъхнала. Главата ѝ глухо пулсираше. Следваше Пери и момчетата през училищния двор предпазливо, изпънала гръб, като висока чуплива чаша, която всеки момент щеше да прелее.

Бе свръхчувствителна към всичко: топлия въздух по голите ѝ ръце, каишките на сандалите между пръстите ѝ, ръбовете на листата на гигантския фикус, всяко от тях ясно очертано на синия небесен фон. Усещането наподобяваше онова мощно чувство да си отскоро влюбена или отскоро бременна, или да шофираш сама за пръв път. Всичко изглеждаше знаменателно.

„Вие с Ед карате ли се?“ — бе попитала тя веднъж Маделин. „Като куче и котка“ — отвърна ѝ Маделин с усмивка.

Но Маделин очевидно говореше за нещо съвсем безобидно.

— Може ли първо да покажем на татко успоредката? — извика Макс.

Учебните занятия започваха след две седмици, но тази сутрин магазинът за училищни униформи бе отворен за два часа, така че родителите да купят каквото им е нужно за новата учебна година. Пери имаше почивен ден и след като вземеха униформите, възнамеряваха да заведат момчетата да плуват с шнорхели.

— Разбира се — каза Селест на Макс. Той се затича напред и тя осъзна, че това не беше Макс, а Джош. Започваше да губи самообладание. Смяташе, че е прекалено съсредоточена, а всъщност не внимаваше.

Пери прокара пръст по ръката ѝ и тя потръпна.

— Добре ли си? — попита той и вдигна слънчевите си очила, за да може Селест да види очите му. Бялото им изглеждаше прекалено бяло. Нейните очи бяха силно зачервени на сутринта след скарване, но очите на Пери винаги изглеждаха ясни и искрящи.

— Добре. — Тя му се усмихна.

Той се усмихна в отговор и я придърпа към себе си.

— Изглеждаш прекрасно в тази рокля — прошепна в ухото ѝ.

На следващия ден двамата винаги се отнасяха един към друг по този начин — нежно и трепетно, сякаш заедно бяха преживели нещо ужасно, като природно бедствие, което едва не бе отнело живота им.

— Тате! — изписка Джош. — Ела да ни гледаш!

— Идвам! — извика Пери, заудря с юмруци по гърдите си като горила и тръгна след тях прегърбен, с увиснали до тялото ръце и маймунски крясъци. Момчетата полудяха от радост, престориха се на уплашени и хукнаха да се спасяват.

Беше просто семейна кавга, каза си тя. Всички двойки се карат.

Предишната нощ момчетата бяха останали да спят у майката на Пери. „Направете си една романтична вечеря без тези малки разбойници“ — каза им тя.

Всичко започна от компютъра.

Селест тъкмо проверяваше работното време на магазина за училищни униформи, когато на екрана се изписа съобщение относно някаква „катастрофална грешка“. „Пери — извика тя от кабинета, — нещо става с компютъра!“, макар че една миниатюрна частица от нея я предупреждаваше: Не, не му казвай! Ами ако не може да го поправи?

Глупачка, глупачка, глупачка. Трябваше да прояви малко разум. Но вече бе твърде късно. Той влезе усмихнат в кабинета.

— Дръпни се настрана, жено!

В семейството им той беше този, който разбираше от компютри. Обичаше да решава проблемите вместо нея и ако тогава бе успял да го поправи, всичко щеше да бъде наред.

Но той не успя.

Минутите се нижеха. Съдейки по прегърбените му рамене, нещата не вървяха добре.

— Не се тревожи — каза Селест. — Остави го.

— Мога да го направя — отвърна той и раздвижи мишката. — Знам какъв е проблемът; просто трябва да… Мамка му!

Отново ругаеше. Отначало го правеше тихо, после все по-високо. Гласът му тежеше като юмрук. Селест потръпваше всеки път.

А паралелно c неговия гняв растеше и нейният, защото тя вече виждаше как точно щеше да протече вечерта и как би могла да протече, ако не беше направила такава „катастрофална грешка“.

Приготвеното от нея плато с морски дарове щеше да си остане неизядено. Тортата „Павлова“ щеше да се плъзне от подноса директно в кофата за боклук. Прахосани на вятъра усилия, време, пари. Тя ненавиждаше прахосването. От него ѝ се гадеше.