Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Така че, когато каза: „Моля те, Пери, просто го зарежи“, в гласа ѝ се долавяше раздразнение. И там беше грешката ѝ. Може би трябваше да го каже по-мило. Да бъде по-търпелива. Да замълчи.

Той извъртя стола и се обърна с лице към нея. Очите му вече светеха от гняв. Твърде късно. Него вече го нямаше. Хвър-хвър, вранче.

И въпреки това тя не отстъпи. Отказа да се оттегли. Продължи да се отбранява докрай, защото всичко бе толкова нелепо и абсурдно. Помолих го да погледне компютъра. Не биваше да става така, продължаваше да се гневи наум една част от нея дори когато започна размяната на крясъци и сърцето ѝ се разхлопа, а мускулите ѝ се напрегнаха в готовност. Не е честно. Не е редно.

Този път беше още по-зле от обичайното, защото момчетата ги нямаше. Не им се налагаше да говорят тихо и да съскат един срещу друг зад затворени врати. Къщата бе твърде голяма, за да ги чуят съседите. Сякаш и двамата се наслаждаваха на възможността да се карат на воля, без ограничения.

Селест тръгна към успоредките, които се намираха в хладния, сенчест край на детската площадка. Това щеше да е любимото място за игра на момчетата, когато започнеха училище.

Пери правеше набирания на успоредката, а близнаците брояха. Движеше раменете си грациозно нагоре-надолу, със свити колене, защото краката му допираха земята. Атлетичен, както винаги.

Може би някаква болна, увредена част от Селест всъщност харесваше този начин на живот и желаеше този срамен, мръсен брак? Така си го обясняваше. Сякаш тя и Пери упражняваха някакъв странен, противен и извратен сексуален ритуал.

А сексът наистина бе част от това.

Винаги накрая имаше секс. Когато всичко приключеше. Около пет сутринта. Свиреп, гневен секс, със сълзи, които се стичаха по лицата им, и нежни извинения, които си шепнеха отново и отново: Никога повече, кълна се в живота си, това трябва да спре, трябва да сложим край на това, да потърсим помощ, никога повече.

— Хайде — извика тя на момчетата. — Да отидем до магазина за униформи, преди да е затворил.

Пери се спусна с лекота на земята и грабна по един близнак под всяка мишница.

— Хванах ви!

Дали го обичаше толкова, колкото го мразеше? Дали го мразеше толкова, колкото го обичаше?

„Трябва да пробваме с друг семеен терапевт“ — предложи му тя рано тази сутрин.

„Права си — отвърна той, все едно обсъждаха реална възможност. — Като се върна. Тогава ще поговорим за това.“

На другия ден заминаваше. Виена. Някаква „конференция на високо равнище“, която фирмата му спонсорираше. Той щеше да изнася програмната реч относно нещо ужасно сложно и глобално. Щеше да има много акроними и неразбираем служебен жаргон, а той щеше да стърчи там с малката си лазерна показалка и да отбелязва червени точици върху ПауърПойнт презентацията, подготвена от асистента му.

Пери често пътуваше. Понякога Селест го чувстваше като аномалия в живота си. Като гост. Истинският ѝ живот се случваше в негово отсъствие, а случващото се никога нямаше особено значение, защото на него винаги му предстоеше пътуване или на другия ден, или следващата седмица.

Преди две години проведоха консултация със семеен терапевт. Селест преливаше от оптимизъм, но щом видя евтината кушетка с винилова тапицерия и загрижената, сериозна физиономия на жената терапевт, веднага разбра, че са направили грешка. Видя как Пери усети превъзходството си спрямо терапевта, слагайки на кантара собствената си интелигентност и социално положение, и разбра, че това ще е тяхното първо и последно посещение.

Така и не ѝ казаха истината. Говориха за раздразнението на Пери от факта, че Селест не се събужда навреме и винаги закъснява. Селест каза, че понякога Пери „изпуска нервите си“.

Как биха могли да споделят с непознат човек какво се случваше в семейството им? Да обсъждат срама си, грозното си поведение? Те бяха красива двойка. Хората им повтаряха това от години. Възхищаваха им се, завиждаха им. Разполагаха с всички привилегии на света. Отвъдокеански пътувания. Прекрасен дом. Беше грубо и неблагодарно от тяхна страна да се държат по този начин.

„Спрете, стига!“ — несъмнено щеше да каже онази загрижена, мила жена, възмутена и отвратена.

Селест не искаше да ѝ казва нищо. Тя искаше жената да отгатне. Искаше тя да им зададе правилния въпрос. Но жената така и не го направи.

След края на терапията и двамата бяха толкова доволни, че са напуснали кабинета и представлението им е свършило, че още в ранния следобед отидоха в бара на един хотел, където си поръчаха питиета, флиртуваха и се държаха за ръце като влюбени. Някъде по средата на питието си Пери внезапно стана, улови я за ръката и я поведе към рецепцията. Буквално си „взеха стая“. Ха-ха. Толкова забавно, толкова еротично. Сякаш семейната терапия наистина бе изкоренила проблема им. Защото, в крайна сметка, колко семейни двойки правеха така ? След това Селест се почувства омърсена, разчорлена и изпълнена с отчаяние.