Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Е, къде е магазинът за униформи? — попита Пери, докато крачеха обратно към вътрешния двор на училището.

— Не знам — отвърна Селест. Откъде да знам? Как бих могла да зная?

— Магазинът за униформи ли търсите? Ей там е.

Селест се обърна и видя онази напрегната дребна жена с очила от деня за ориентация. Онази, чиято дъщеря бе казала, че Зиги се опитал да я удуши. Къдрокосото момиченце беше с нея.

— Аз съм Рената — каза жената. — Видяхме се в деня за ориентация миналата година. Ти си приятелка на Маделин Макензи, нали? Амабела, престани. Какво правиш? — Момиченцето се държеше за бялата риза на майка си и срамежливо се криеше зад нея. — Ела да кажеш здрасти. Това са две от момчетата в твоя клас. Те са еднояйчни близнаци. Колко интересно! — Тя погледна към Пери, който побърза да пусне момчетата на земята. — Как изобщо ги различавате?

Пери протегна ръка.

— Пери — каза. — И ние не ги различаваме. Нямаме никаква представа кой кой е.

Рената възторжено стисна ръката му. Пери привличаше жените като магнит с онази негова белозъба усмивка на Том Круз и начина, по който ги удостояваше с цялото си внимание.

— Много ми е приятно да се запознаем. Дошли сте да вземете униформите на момчетата, нали? Колко вълнуващо! Амабела трябваше да дойде с бавачката си, но заседанието на управителния съвет свърши рано, така че реших да я доведа лично.

Пери кимаше, сякаш всичко това му се струваше много увлекателно.

Рената сниши глас.

— Амабела е станала малко неспокойна от онзи инцидент в училище. Съпругата ти разказа ли ти? Едно момченце се опита да я удуши в деня за ориентация. Имаше синини по шията. Момченцето се казва Зиги. Сериозно обмисляхме дали да не докладваме случая в полицията.

— Това е ужасно — каза Пери. — Господи. Горкото момиченце!

— Татеее — каза Макс и дръпна ръката на баща си. — Побързай!

— Съжалявам — каза Рената и жизнерадостно се усмихна на Селест. — Аз май ви забавих! Вие с Маделин не бяхте ли на някакво парти за рожден ден заедно с майката на това момче? Джейн? Така ли се казваше? Много младо момиче. В първия момент я взех за аи pair. Кой знае, може пък да сте първи приятелки! Разправят, че сте пили шампанско! Предобед!

— Зиги? — намръщи се Пери. — Не познаваме никого с дете Зиги, нали?

Селест се прокашля.

— Запознах се е нея същия ден — каза тя на Рената. — Маделин навехнала глезена си и Джейн я качила в колата си. Тя… ами… беше много мила.

Селест нямаше особено желание да я свързват с майката на дете насилник, но от друга страна, Джейн ѝ допадаше, а и горкото момиче се бе почувствало много зле, след като дъщерята на Рената посочи Зиги.

— Тя е една заблудена жена, ето каква е — каза Рената. — Категорично отказа да допусне, че драгоценното ѝ дете е способно да направи онова, което е направило. Казала съм на Амабела да стои настрана от тоя Зиги. Ако бях на ваше място, щях да кажа същото на момчетата.

— Може би няма да е зле — отвърна Пери. — Не искаме да се забъркват с лоша компания от първия ден. — Каза го небрежно и шеговито, сякаш не приемаше разговора им сериозно, но Селест познаваше Пери, и подозираше, че се преструва. Той имаше параноя във връзка с малтретирането заради лични преживявания като дете. Превръщаше се в нещо като агент от тайните служби в присъствието на момчетата, очите му се стрелкаха подозрително и обхождаха парка или детската площадка в търсене на груби деца, зли кучета или педофили.

Селест отвори уста.

— Ъм… — каза. Те са на пет. Това не е ли малко прекалено?

И все пак имаше нещо тревожно около Зиги. Тя го видя съвсем за малко в училище и не можеше да прецени какво точно, но имаше нещо в лицето му, в него самия, което я караше да се чувства неловко и я изпълваше с недоверие. (Но от друга страна, той бе само на пет, точно като момчетата ѝ! Как бе възможно да си мисли такива неща за едно петгодишно дете?)

— Мамо! Хайде! — Джош задърпа ръката на Селест.

Тя вкопчи пръсти в чувствителното си дясно рамо.

— Ау! — За миг я прониза толкова остра болка, че ѝ призля.

— Добре ли си? — попита Рената.

— Селест? — Пери виновно я погледна. Той много добре знаеше причината за болката в рамото ѝ. Щом се върнеше от Виена, в пътната му чанта щеше да има изящно бижу. Още едно попълнение за колекцията ѝ. Тя никога нямаше да го сложи, а той никога нямаше да попита защо.

За момент Селест изгуби дар слово. Устата ѝ се изпълни с думи, огромни и тежки като камъни. Представи си как ги оставя да се изсипят навън.