Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Снощи спах много добре! Всеки ден си казвам: „Божичко, днес изглеждаш малко уморена“, и едва наскоро ми хрумна, че не е, защото съм уморена, а защото вече изглеждам така.

— Краставици? Нали това се използваше при подпухнали очи? — разсеяно каза Селест. Маделин знаеше, че Селест изпитваше пълно безразличие към цял един житейски отрязък, който Маделин обожаваше: дрехи, грижа за кожата, грим, парфюми, бижута, аксесоари. Понякога Маделин поглеждаше Селест с нейната червеникавозлатиста дълга коса, небрежно прибрана на тила, и изпитваше желание да я хване и да си поиграе с нея като с някоя от куклите „Барби“ на Клоуи.

— Скърбя за изгубената си младост — каза тя на Селест.

Селест изсумтя.

— Наясно съм, че дори като млада не съм била особено красива…

— Все още си красива.

Маделин се изплези на отражението си в огледалото и му обърна гръб. Не искаше да признае, дори пред себе си, колко дълбоко я депресираше остаряването на лицето ѝ. Искаше ѝ се да бъде над подобни измислени проблеми. Искаше ѝ се да я депресира състоянието на света, а не подпухването или сбръчкването на кожата ѝ. Всеки път, когато забелязваше доказателства за естественото стареене на тялото си, изпитваше неоправдан срам, сякаш не се стараеше достатъчно. Междувременно Ед ставаше все по-сексапилен с всяка изминала година, докато бръчиците около очите му се умножаваха, а косата му сивееше.

Тя отново седна на леглото и започна да сгъва дрехи.

— Бони дойде да вземе Абигейл днес — каза на Селест. — Появи се на входната врата и изглеждаше като… не знам… като шведска берачка на плодове, пригладила косата от челото си с карирано шалче в червено и бяло. Абигейл буквално избяга от къщата. Излезе тичешком. Сякаш нямаше търпение да избяга далеч от съсухрената си майка.

— О! Сега разбирам.

— Понякога имам усещането, че губя Абигейл. Чувствам как се отдалечава от мен и ми се иска да я хвана за раменете и да ѝ кажа: „Абигейл, той напусна и теб. Заряза и двете ни“. Но трябва да се държа като възрастен. Най-ужасна от всичко обаче е мисълта, че тя всъщност е по-щастлива с тяхното тъпо семейство, в което медитират и идат нахут.

— Със сигурност не е така, Маделин.

— Нали? Мразя нахут.

— Наистина ли? Аз пък много обичам нахут. Освен това е полезен.

— Млъкни! Е, ще доведеш ли момчетата да си играят със Зиги? Имам усещането, че горкичката Джейн ще има огромна нужда от приятели тази година. Нека бъдем нейни приятелки и да се грижим за нея.

— Ще дойдем, разбира се — отвърна Селест. — Ще донеса нахут.

Госпожа Липман:Не. Досега в училището не е имало викторина, която да завърши с кървава баня. Намирам този въпрос за обиден и провокативен.

— Искам да живея в двуетажна къща като тази — каза Зиги, докато вървяха по алеята към дома на Маделин.

— Наистина ли? — Джейн намести дамската чанта на рамото си. В другата си ръка носеше пластмасова кутия с прясно изпечени бананови мъфини.

Искаш живот като този? И аз много бих искала да имам такъв живот.

— Подръж това за малко, ако обичаш. — Тя подаде кутията на Зиги, за да извади още две дражета от чантата си, а междувременно оглеждаше къщата. Беше обикновена двуетажна семейна къща с фасада от кремави тухли. Изглеждаше леко занемарена. Тревата имаше нужда от косене. Над колата в гаража висяха два двойни каяка. На стените бяха облегнати дъски за плуване и сърфове. Върху парапета на балкона висяха плажни хавлии. На моравата пред къщата лежеше захвърлен детски велосипед.

Къща като къща, нищо особено. Приличаше на семейната къща на Джейн, само дето домът на Джейн беше по-малък и по-спретнат и се намираше на час път с кола до плажа, така че там липсваха външни белези за плажни занимания, но пък го имаше същото непринудено, простичко усещане за живот в покрайнините.

Така изглеждаше детството.

Беше толкова просто. Зиги не искаше много. Той заслужаваше живот като този. Ако Джейн не беше излязла онази нощ, ако не беше изпила онзи трети шот текила, ако бе казала: „Не, благодаря“, когато той седна до нея, ако си бе останала у дома и бе завършила висшето си юридическо образование, и си бе намерила работа, и съпруг, и ипотека, и бе направила всичко по правилния начин, тогава може би някой ден би могла да живее в семейна къща като нормален човек с нормален живот.

Но тогава Зиги нямаше да е Зиги. А тя може би изобщо нямаше да има деца. Помнеше лекаря и тъжната му физиономия само година преди да забременее. „Джейн, трябва да разбереш, за теб ще бъде много трудно, ако не и невъзможно, да заченеш.“