Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Питах татко — отвърна Абигейл, заобиколи масата и целуна Маделин по бузата. — Чао, мамо. Приятно ми бе да се запознаем — усмихна се тя на Джейн. Как да не я хареса човек.

— Абигейл Мари! — Маделин стана от масата. — Това е недопустимо. Не може просто ей така да избираш къде ще прекараш нощта.

Абигейл спря и се обърна.

— Защо не? Защо ти и татко трябва да решавате чий ред е да ме получи? — Джейн отново видя прилика с Маделин в начина, по който Абигейл трепереше от гняв. — Сякаш аз съм нещо, което притежавате. Все едно съм кола, която използвате по график.

— Не е така — започна Маделин.

— Точно така е.

Отвън отново се чу автомобилен клаксон.

— Какво става? — В кухнята влезе мъж на средна възраст със смъкнат до кръста неопренов костюм, който разкриваше широк, много космат гръден кош. Придружаваше го малко момченце, облечено по абсолютно същия начин, само дето гръдният му кош беше крехък и нямаше косми. — Баща ти е отвън — каза той на Абигейл.

— Знам — подчерта Абигейл и погледна косматите му гърди. — Не бива да се разхождаш така пред хората. Отвратително е.

— Кое? Да излагам на показ атлетичното си тяло? — Мъжът гордо удари с юмрук по гърдите си и се усмихна на Джейн. Тя неловко му се усмихна в отговор.

— Гадост! — промърмори Абигейл. — Тръгвам.

— Ще поговорим за това по-късно! — каза Маделин.

— Все ми е тая.

— Не ми говори така! — извика след нея Маделин. Входната врата се захлопна.

— Мамо, умирам от глад — каза момченцето.

— Вземи си мъфин — мрачно отвърна Маделин и се свлече обратно на стола си. — Това е съпругът ми — Ед, и синът ми — Фред. Ед, Фред. Лесно се помни.

— Защото се римуват — поясни Фред.

— Здрасти — каза Ед и се ръкува с Джейн. — Съжалявам за „отвратителната“ гледка, която представлявам в момента. С Фред ходихме да караме сърф. — Седна до Маделин и прехвърли ръка през рамото ѝ. — Абигейл те ядоса, така ли?

Маделин облегна глава на рамото му.

— Като мокро солено куче си.

— Страхотни са. — Фред отхапа огромно парче от мъфина си и посегна да вземе още един. Следващия път Джейн щеше да донесе двойна доза.

— Мамо! Тряаааааабваш ни! — извика Клоуи от дъното па коридора.

— Отивам да си карам скейтборда. — Фред взе трети мъфин.

— Каска — казаха Маделин и Ед едновременно.

— Мамо! — извика Клоуи.

— Идвам! — отвърна Маделин. — Поговорете си с Джейн, Ед — добави тя и излезе от стаята.

Джейн се подготви да води разговора, но Ед ѝ се усмихна предразполагащо, взе си мъфин и се облегна назад в стола си.

— Значи, ти си майката на Зиги. Как избра името Зиги?

— Брат ми го предложи — отвърна Джейн. — Той е голям почитател на Боб Марли, който е кръстил сина си Зиги, предполагам. — Припомни си удивителното усещане от тежестта на новороденото бебе в ръцете си и дълбочината на сериозния му поглед. — Хареса ми това, че звучи различно. Моето име е толкова обикновено. Джейн — пълна скука.

— Джейн е прекрасно име, класическо — уверено заяви Ед и Джейн съвсем мъничко се влюби в него. — Всъщност, когато избирахме име за Клоуи, аз имах Джейн в своя списък, но отпадна, а и вече бях спечелил предишната надпревара с Фред.

Погледът на Джейн попадна върху сватбената снимка на стената: Маделин носеше тюлена рокля в цвят шампанско и седеше в скута на Ед, а очите и на двамата бяха стиснати в непринуден изблик на смях.

— Как се запознахте с Маделин? — попита тя, за да поддържа разговора.

Ед грейна. Очевидно обичаше да разказва тази история.

— Като деца живеехме в срещуположни къщи на една и съща улица — започна той. — Маделин живееше в съседство с голямо ливанско семейство. Имаха шестима синове: високи, едри момчета. Изпитвах ужас от тях. Често играеха крикет на улицата, а понякога се включваше и Маделин. Втурваше се на улицата, два пъти по-дребна от онези огромни буци, с панделки в косата, с лъскави гривнички по ръцете, знаеш я каква е, най-нежното момиченце, което можеш да си представиш, но как играеше крикет, мили боже!

Той остави мъфина си на масата и се изправи да покаже.

— Та, излиза тя, скок-подскок, люшка коса, подмята рокля, хваща бухалката и — БАМ! — Замахна с въображаема бухалка за крикет. — И онези момчета падат на колене и се хващат за главите.

— Пак ли разказваш историята с крикета? — Маделин се върна от стаята на Клоуи.

— Тогава се влюбих в нея — каза Ед. — Истински, лудо, дълбоко. Докато гледах от прозореца на стаята си.