Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Джейн — прекъсна я Маделин. — Този мъфин е… фантастичен.

Джейн се усмихна на удивеното ѝ лице. Имаше троха на носа си.

— Благодаря, мога да ти дам рецептата, ако…

— О, господи, не искам рецептата, искам само мъфините. — Маделин отпи голяма глътка от чая си. — Знаеш ли какво? Къде е телефонът ми? Ще изпратя едно съобщение на Харпър още сега и ще я накарам да обясни защо се е престорила, че не познава моята нова приятелка, царицата на мъфините.

— Да не си посмяла! — каза Джейн. Маделин, осъзна тя, бе един от онези леко опасни хора, които се хвърляха с рогата напред да защитават приятелите си и превръщаха едно безобидно недоразумение в гигантска драма.

— Е, аз няма да търпя това. Ако тези жени те тормозят заради случилото се в деня за ориентация, много ще се ядосам. Това може да се случи на всекиго.

— Бих накарала Зиги да се извини — каза Джейн. Държеше да уточни пред Маделин, че бе от онзи тип майки, които караха децата си да се извиняват. — Но му повярвах, когато каза, че не го е направил.

— Разбира се, че ще му повярваш. Сигурна съм, че не го е направил. Изглежда кротко дете.

— Сто процента съм сигурна. Е, нека са деветдесет и девет. Аз…

Тя замълча и преглътна, защото внезапно я обзе непреодолимо желание да обясни съмненията си на Маделин. Да ѝ каже какво точно означаваше този един процент несигурност. Просто… да го каже. Да го превърне в история, която никога не бе споделяла с когото и да било. Да го сглоби в случка с начало, среда и край.

Беше красива, топла пролетна нощ през октомври. Във въздуха се носеше ухание на жасмин. Имах ужасна сенна хрема. Сърбеж в гърлото. Смъдене в очите.

Можеше просто да говори, без да мисли за това, без да го чувства, докато разкажеше цялата история.

И тогава може би Маделин щеше да каже по нейния категоричен, нетърпящ възражение начин: О, не бива да се тревожиш за това, Джейн. Това няма никакво значение! Зиги е точно такъв, за какъвто го смяташ. Ти си негова майка. Ти го познаваш.

Ами ако направеше обратното? Ако съмнението, което Джейн изпитваше в момента, се отразеше дори за миг върху лицето на Маделин, тогава какво? Това би било най-лошото предателство спрямо Зиги.

— О, Абигейл! Ела да хапнеш един мъфин с нас! — Маделин вдигна поглед към момичето, което влезе в кухнята. — Джейн, това е дъщеря ми Абигейл. — В гласа ѝ се бе прокраднала фалшива нотка. Тя остави мъфина и заопипва обицата си. — Абигейл? — повтори тя. — Това е Джейн.

Джейн се завъртя на стола си.

— Здрасти, Абигейл — каза тя на момичето, което стоеше неподвижно, с изпънат гръб и сключени пред гърдите ръце, сякаш участваше в религиозна церемония.

— Здравей — отвърна Абигейл и се усмихна на Джейн с внезапен изблик на неочаквана топлота. Имаше ослепителната усмивка на Маделин, но ако изключим това, човек никога не би ги взел за майка и дъщеря. Абигейл имаше по-тъмен цвят на кожата и по-остри черти. Косата ѝ, отметната назад, бе раздърпана и невчесана, сякаш току-що се надигаше от леглото, и носеше безформена като чувал рокля върху черен клин. Ръцете ѝ бяха изрисувани с къна в сложни плетеници чак до лактите. Единственото бижу, което носеше, бе сребърен череп, висящ на черна връзка за обувки около шията ѝ. — Татко ще ме вземе — каза тя.

— Какво? Не, няма да те вземе — отвърна Маделин.

— Да, ще остана да спя у тях довечера, защото утре ще ходим на едно място с Луиза и трябва да сме там рано, а то е по-близо до къщата на татко.

— Десет минути по-близо, не повече — запротестира Маделин.

— Просто е по-лесно да се отиде дотам от къщата на татко и Бони. Можем да тръгнем по-бързо. Няма да седим и да чакаме в колата, докато Фред си търси обувките, а Клоуи се връща вкъщи, за да си вземе друга кукла „Барби“ или нещо такова.

— Предполагам, че на Скай никога не ѝ се налага да се връща, за да вземе кукла „Барби“.

— Бони никога не би позволила на Скай да играе с кукла „Барби“, дори и след милион години — каза Абигейл и завъртя очи към тавана, сякаш това бе очевидно за всеки. — И ти не би трябвало да позволяваш на Клоуи да си играе с такива, мамо; те са, ами… в тях няма капчица женственост и дават нереални очаквания относно формите на тялото.

— Е, влакът е заминал, що се отнася до Клоуи и Барби.

Маделин се усмихна печално на Джейн.

Отвън се чу автомобилен клаксон.

— Това е той — каза Абигейл.

— Ти вече си му звъннала? — попита Маделин. Лицето ѝ почервеня. — Организирала си това, без да ме питаш?