Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

И все пак, колкото и да бе странно, с Маделин и Селест усети близост, въпреки че всъщност нямаше нищо общо с тях освен факта, че децата им започваха да ходят на детска градина, и макар Джейн да бе почти сигурна, че Маделин също не би излязла от дома си без грим, тя вече си представяше как двете със Селест (която също не се гримираше; за щастие красотата ѝ бе достатъчно шокираща и без подобрения) се шегуваха с Маделин на тази тема, а тя се смееше и ги дразнеше в отговор, сякаш ги свързваше стабилно приятелство.

Именно затова Джейн не бе готова за онова, което се случи.

Не беше нащрек, бе твърде заета да опознава Начално училище „Пириуи“ (всичко бе толкова симпатично и подредено, че животът изглеждаше песен), наслаждаваше се на слънцето и на все още непознатия мирис на море. Почувства се изпълнена с удоволствие при мисълта за предстоящите училищни дни на Зиги. За пръв път от раждането му задължението да носи отговорност за детството на Зиги не ѝ тежеше. Новият ѝ апартамент се намираше съвсем близо до училището. Щяха да ходят пеш дотам всеки ден, покрай морето и под дърветата нагоре по хълма.

По пътя към нейното начално училище в предградията имаше само гледки от шестте ленти на магистралата и аромат на печено пиле от съседния магазин. Нямаше никакви изкусно проектирани сенчести зони за игра с прелестни цветни плочки, подредени като мозайка във формата на делфини и китове. И със сигурност нямаше никакви стенописи на подводни морски сцени или каменни скулптури на костенурки насред пясъчниците.

— Това училище е толкова прелестно — каза тя на Маделин, докато двете със Селест ѝ помагаха да се придвижва. — Направо е магическо.

— Нали? Миналогодишната училищна викторина събра пари за ремонт на двора — отвърна Маделин. — Русите карета знаят как да организират благотворителни събития. Темата беше „Мъртви знаменитости“. Беше много забавно. Теб бива ли те във викторините, Джейн?

— Много — отвърна Джейн. — Викторините и пъзелите са двете области, в които съм експерт.

— Пъзели? — попита Маделин. — Предпочитам да си избода очите.

Тя се настани на боядисаната в синьо дървена пейка, монтирана около дънера на гигантски фикус макрофила, и вдигна навехнатия си крак върху нея. Около тях веднага се насъбра тълпа други родители и Маделин се обърна към почитателите си, за да представи Джейн и Селест на майките с по-големи деца, които вече познаваше, а после разказа на всички историята за това как навехнала глезена си, спасявайки живота на млади хора.

— Типично за Маделин — каза на Джейн някаква жена на име Каръл. Добродушна на вид жена с голяма сламена шапка и рокля на цветя с дълбоко деколте и бухнали ръкави. Изглеждаше така, сякаш се бе запътила към бяла дъсчена църква от „Малка къща в прерията“. (Каръл? Не беше ли тя онази, за която Маделин каза, че обичала да чисти? Чистницата Каръл.) — Маделин просто обожава скандалите — продължи Каръл. — Скача на всеки. Синовете ни играят футбол заедно и миналата година влезе в спор с един гигантски баща. Всички съпрузи се скриха, а Маделин се изправи ей толкова близо до него и започна да го боде с пръст в гърдите, без да отстъпи и на сантиметър. Истинско чудо е, че оцеля.

— А, онзи ли! Координаторът на отбора до седем години. — Маделин просъска думата „координатор“, все едно произнасяше „сериен убиец“. — Ще ненавиждам този мъж до края на живота си!

Междувременно Селест стоеше леко встрани и бъбреше с някого по онзи неин колеблив и тревожен начин, който Джейн вече започваше да приема като особеност на характера ѝ.

— Как беше името на сина ти? — попита Каръл.

— Зиги — отвърна Джейн.

— Зиги — неуверено повтори Каръл. — Това някакво етническо име ли е?

— Ехо, здрасти, аз съм Рената! — Пред Джейн изникна жена с протегната ръка. Имаше къдрава пепелява коса, подстригана симетрично, и наситенокафяви очи зад елегантни очила с черни рамки. Държеше се като политик в предизборна кампания. Произнесе името си подчертано, с необясним апломб, сякаш Джейн я очакваше.

— Здрасти! Аз съм Джейн. Как си? — Джейн се постара да отвърне със същия ентусиазъм. Зачуди се да не би това да е училищната директорка.

Към тях се втурна руса, добре облечена жена с жълт плик в ръка. Идеално се вписваше в изискванията за Русо каре.

— Рената — каза тя, без да обърне капка внимание на Джейн. — Получих онзи образователен доклад, за който говорихме на вечеря…

— Дай ми минутка, Харпър — прекъсна я Рената с нотка на раздразнение. После отново се обърна към Джейн: — Джейн, радвам се да се запознаем! Аз съм майката на Амабела, имам и син Джаксън, второкласник. Името е Ама бела, между другото, не Ана бела. Френско е. Не сме си го измислили.