Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Четеш прекрасно, Макс! — каза тя, след като се увери, че момченцето, което току-що бе приключило четенето на Изненадата за рождения ден на Маймунчо, наистина беше Макс, а не Джош.

Маделин различаваше близнаците на Селест по рождения белег с форма на ягода на челото на Макс. „Белязания Макс, така го запомних“ — бе казала тя.

— Използваш чудесни изрази, Макс — каза Джейн, макар да не бе съвсем сигурна в това. Според инструкциите, родителите трябваше да намират по нещо конкретно за всяко дете, за да го похвалят след четенето.

— Аха — хладно отвърна момчето, изхлузи се от шията на костенурката, седна с кръстосани крака на пясъка и започна да копае.

— Макс — каза Джейн.

Той въздъхна драматично, скочи на крака и внезапно хукна обратно към класната стая, размахвайки енергично ръце и крака — като анимационен герои в смъртна опасност. И двете момчета на Селест тичаха изненадващо бързо за петгодишни.

Джейн отметна името му в списъка си и вдигна поглед в очакване на следващото дете, изпратено от госпожица Барнс. Беше Амабела. Макс едва не се сблъска с нея, докато вървеше през площадката в посока към Джейн с наведена къдрава главица, с книжка в ръка.

— Здравей, Амабела! — бодро извика Джейн. Майка ти и приятелките ѝ разпространяват петиция за изключването на Зиги, защото си мислят, че той се държи лошо с теб, миличка! Мислиш ли, че би могла да ми кажеш какво точно се случва?

Постепенно се бе привързала към Амабела по време на срещите им за четене от началото на учебната година. Тя беше кротко момиченце със сериозно, ангелско лице — невъзможно беше да не я харесаш. Двете с Джейн водеха интересни разговори относно книгите, които четяха заедно.

Естествено, никога не би казала и дума на Амабела във връзка с онова, което се случваше около Зиги. Би било неуместно. Би било несправедливо.

Не би го направила, разбира се.

Саманта:Не ме разбирайте погрешно, аз харесвам госпожица Барнс. И тя, както и всеки, който прекарва дните си в препирни с петгодишни, заслужава медал, но наистина смятам, че да позволиш на Амабела да чете с Джейн онази сутрин, едва ли е най-разумното решение на света.

Госпожица Барнс:Това беше грешка. Аз съм човек. Греша. Нарича се човешка грешка. Тези родители очевидно си мислят, че съм машина, и могат да искат парите си обратно всеки път, когато учител направи грешка. И вижте, не искам да казвам нищо лошо за Джейн — но тя също има вина за онази сутрин.

Амабела четеше на Джейн от книга за Слънчевата система. Това беше най-сложната книга за деца от предучилищна възраст, а Амабела, както обикновено, я четеше гладко, с безупречна интонация. Джейн смяташе, че единственият начин да вдигне летвата за Амабела, бе да я прекъсне и да ѝ зададе някакви въпроси относно книгата, но точно днес ѝ бе трудно да прояви какъвто и да било интерес към Слънчевата система. Сега можеше да мисли единствено за Зиги.

— Според теб какво би било да живееш на Марс? — попита най-сетне тя.

Амабела вдигна глава.

— Би било невъзможно, защото не можеш да дишаш атмосферата, има твърде много въглероден двуокис и е прекалено студено.

— Точно така — каза Джейн, макар че всъщност трябваше да провери в Гугъл, за да е сигурна. Може би Амабела вече бе по-умна от самата нея.

— Освен това ще се чувстваш самотен — каза Амабела след кратка пауза.

Защо умно момиченце като Амабела отказваше да каже истината? Ако насилникът бе Зиги, защо просто не го кажеше? Защо просто не се оплачеше на учителката? Много странно поведение. Обикновено децата бяха такива доносници.

— Миличка, нали знаеш, че аз съм майката на Зиги? — попита тя.

Амабела кимна с изражение „пфу, ама че въпрос“.

— Зиги държал ли се е лошо с теб, наранявал ли те е? Защото, ако е така, аз искам да го знам и ти обещавам, че ще се погрижа той никога повече да не прави така.

Очите на Амабела плувнаха в сълзи. Долната ѝ устна затрепери и тя наведе глава.

— Амабела? — каза Джейн. — Зиги ли беше?

Момиченцето каза нещо, което Джейн не успя да чуе.

— Какво каза? — попита тя.

— Не беше… — започна Амабела, но после личицето ѝ се сгърчи и тя избухна в плач.

— Не беше Зиги? — попита Джейн, изпълнена с отчаяна надежда. Усети порив да разтърси раменете на Амабела, да принуди това дете просто да каже истината. — Това ли каза преди малко, че не беше Зиги?

— Амабела! Амабела, сладурчеее! — Харпър стърчеше на ръба на пясъчника с кашон портокали за столовата. Носеше бял шал, завързан толкова здраво около шията ѝ, че изглеждаше пред задушаване — впечатление, което се засилваше от факта, че продълговатото ѝ унило лице в момента червенееше от гняв. — Какво става, за бога?