Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— О, скъпа, всички сме минали през това! Съчувстваме ти! Това е просто една ужасна ситуация — започна Русото каре с папката. — Колко време му позволяваш да гледа телевизия? Установих, че ограничаването на телевизията наистина…

— Той никога не е наранявал когото и да било — повтори Джейн.

После се обърна и тръгна.

Tea:И така, няколко дни преди викторината Джейн пресрещнала Триш и Фиона и прекъснала личния им разговор. Казаха, че държането ѝ било толкова странно, че в един момент дори се запитали дали тя няма някакви… психични проблеми.

Джейн излезе на детската площадка, изпълнена със странно усещане за спокойствие. Може би трябваше да взема пример от Маделин. Никакво избягване на конфронтации. Изправяш се срещу критиците си и без да ти мигне окото, им казваш каквото си мислиш.

Към нея се присламчи момиченце от първи клас и тръгна в нейната посока.

— Днес ще обядвам в училищния стол.

— Щастливка — каза Джейн. Това бе любимата ѝ част от разходките из училищния двор: непринуденият начин, по който децата говореха за всичко, което им идваше наум в момента.

— Не трябваше да обядвам в училищния стол, защото днес не е петък, обаче сутринта братчето ми го ужили пчела и започна да пищи, а сестра ми счупи чаша и мама каза: „Направо ще полудея!“. — Момиченцето вдигна ръце над главата си, за да покаже нагледно. — И после мама каза, че ми разрешава да си купя обяд от столовата като специална почерпка, но без сок, и че мога да си взема джинджифилово човече, но да не е шоколадово. Пчелите умират, като те ужилят, това знаеш ли го?

— Да — отвърна Джейн. — Това е последното нещо, което правят.

— Джейн! — Госпожица Барнс я настигна, понесла кош за пране, пълен с карнавални костюми. — Благодаря ти, че дойде днес!

— Хм… няма защо — смутено отвърна Джейн. Тя правеше това всеки понеделник сутрин от началото на учебната година.

— Искам да кажа, като се вземе предвид… знаеш… всичко. — Госпожица Барнс поклати глава и премести коша на хълбока си. После пристъпи по-близо до Джейн и сниши глас: — Не съм чула нищо ново за тази петиция. Госпожа Липман каза на замесените родители, че иска петицията да бъде спряна. Освен това назначи към моята група помощник-учител, който няма да прави нищо друго, освен да наблюдава децата, и най-вече Амабела и Зиги.

Това е чудесно. Но аз съм сигурна, че петицията не е прекратена.

Усещаше погледи върху себе си и госпожица Барнс от всички ъгли на училищния двор. Имаше чувството, че всеки от родителите тайно наблюдава разговора им. Сигурно такова бе усещането да си знаменитост.

Госпожица Барнс въздъхна.

— Забелязах, че в петък Зиги отсъства от училище. Надявам се, че не се чувстваш застрашена.

— Някои от родителите забраняват на децата си да играят с него.

— О, за бога!

— Да, затова аз също направих петиция. Искам всички деца, които не желаят да си играят със Зиги, да бъдат изключени от училището.

За момент госпожица Барнс изглеждаше ужасена. После отметна глава назад и избухна в смях.

Харпър:Всичко е чудесно, от училището твърдят, че приемат ситуацията много сериозно, и после виждаш Джейн и госпожица Барнс да си бъбрят на двора и да се заливат от смях! Честно казано, това много ме подразни. И това се случва същата сутрин, когато бе извършено нападението; да, ще употребя точно тази дума — нападение.

Саманта: Нападение. Ох, моля ви се!

Четенето с родители се провеждаше навън, на площадката за игра. Днес Джейн се намираше в Къщичката на костенурката — мястото носеше това име заради гигантската бетонна костенурка в центъра на пясъчна зона за игра. На шията на костенурката имаше достатъчно място да седнат заедно дете и възрастен, а госпожица Барнс бе осигурила две възглавнички и одеяло, с което да покрият коленете си.

Джейн обичаше да слуша четенето на децата: да ги наблюдава как се мръщят, докато колебливо изговарят някоя дума, тържествуващите им изражения, когато успеят да разплетат сричките, внезапните изблици на смях на избрани моменти от приказката и случайните им, оригинални размишления по сюжета. Седнала на припек върху гърба на костенурката, с пясъка под краката си и морето, блещукащо на хоризонта, Джейн се чувстваше като на почивка. „Пириуи“ бе вълшебно малко училище, почти мечта, и мисълта да премести Зиги и да започне отначало на друго място, без Къщичка на костенурката и без госпожица Барнс, я изпълваше с негодувание и жал.