Джефри Арчър - Каин и Авел

— Докажи го де. Хайде да те видим!

— Знам, че не мога да го докажа — отвърна младият мъж. — Разработили сте чудесна система. А сега можете да опитате да я прилагате другаде, тук ударихте на камък. Ние в Полша имаме една поговорка — веднъж стомна за вода, втори път стомна за вода… Е, стомната се счупи.

— Нямаш право да ме уволняваш! — викна Пейси. Февруарският ден беше мразовит, но въпреки това по челото му избиха ситни капчици пот. — Дейвис Лерой ми е близък приятел. Единствен той може да ме уволни. А ти кой си — никой, дойде от Ню Йорк преди някакви си три месеца. Достатъчно е да поговоря с Лерой, и ще видим дали ще те слуша. Ще му звънна и ще изхвърчиш като тапа от хотела.

— Добре, звъннете му — предложи Авел.

Вдигна слушалката и нареди на телефонистката да го свърже с Дейвис Лерой в Далас. Двамата мъже зачакаха, без да свалят очи един от друг. Потта вече се стичаше на едри капки от върха на носа на Пейси. За миг Авел се запита дали новият му работодател ще си удържи на думата.

— Добро утро, господин Лерой. Безпокои ви Авел Розновски от Чикаго. Току-що уволних Дезмънд Пейси, той иска да говори с вас.

Бившият директор пое с разтреперана ръка слушалката. Известно време слуша, без да продумва.

— Но, Дейвис, аз… Какво да направя, за да… Честен кръст, не е вярно… Явно има някаква грешка.

Авел чу как Лерой затваря.

— Един час, господин Пейси, или ще предам квитанциите в полицейския участък.

— Я чакай — рече другият мъж. — Не бързай толкова. — Тонът и поведението му се бяха променили рязко. — Ще включим и теб, ако ръководим хотела заедно, ще печелиш добре, никой и гък не може да ни каже. Ще изкарваш много повече, отколкото като заместник-директор, пък и знаем, че Дейвис може да си позволи да губи…

— Вече не съм заместник-директор, господин Пейси. Сега съм директор, махайте се оттук, докато не съм ви изхвърлил.

— Ах, мръсен поляк такъв — изруга бившият директор, осъзнал, че е изиграл последния си коз и е изгубил. — Мисли му, рано или късно ще ми платиш.

Пейси си тръгна. До обяд при него на улицата се озоваха оберкелнерът, главният готвач, домакинът, главният администратор, шефът на портиерите и още седемнайсет души от персонала на „Ричмънд“, които според Авел бяха непоправими крадци. Следобед той събра останалите работещи в хотела, обясни им, че наистина се е налагало да уволни техните колеги, и ги увери, че могат да не се притесняват за бъдещето си.

— Но ако открия, че и един-единствен долар — натърти Авел, — повтарям, и един-единствен долар се е озовал в нечий джоб, човекът, който си е позволил да го присвои, ще бъде незабавно уволнен и няма да получи препоръки. Чухте ли?

Всички продължиха да мълчат.

След като разбраха, че Авел няма намерение да прилага системата на Дезмънд Пейси, до няколко дни още неколцина души от персонала напуснаха и веднага бяха заменени с други.

До края на март Авел бе повикал от „Плаза“ четирима свои бивши колеги, които да работят заедно с него в „Ричмънд“. Обединяваха ги три неща: всички бяха млади, амбициозни и честни. До половин година от сто и десетимата души, които полякът бе заварил в хотела, бяха останали едва трийсет и седем. В края на първата година Авел отвори в присъствието на Дейвис Лерой голяма бутилка шампанско, с която да ознаменуват резултатите, постигнати през последните дванайсет месеца в чикагския „Ричмънд“. Печалбата възлизаше на три хиляди четиристотин осемдесет и шест долара. Не беше голяма, но за пръв път през трийсетгодишното си съществуване хотелът бе донесъл някакви пари. За 1929 година Авел предвиждаше печалба от над двайсет и пет хиляди долара.

Дейвис Лерой бе възхитен от него. Започна да отскача веднъж месечно до Чикаго и вече се осланяше във всичко на преценката на своя директор. Стигна дори дотам да признае, че онова, което се е оказало вярно за хотела в Чикаго, вероятно важи и за другите хотели от веригата. Авел искаше „Ричмънд“ в Чикаго да поеме сигурно в новото русло и чак тогава да се захване и с останалите хотели. Лерой се съгласи, но настоя той да му станел съдружник, ако постигнел в цялата верига онова, което бил направил в Чикаго.

Всеки път, когато Дейвис беше в града, двамата ходеха заедно на бейзболни срещи и конни надбягвания. Веднъж, след като изгуби на залагания седемстотин долара, Дейвис вдигна отвратен ръце и възкликна:

— Защо ли изобщо се занимавам с тези коне, Авел? Ти си най-успешният залог, който някога съм правил.