Джефри Арчър - Каин и Авел

— Не ти, Авел, а аз съм загубен. Ако не бе спипал тия крадци, сигурно щях да се разоря. Но сега вече знам истината и заедно с теб ще им духнем под опашката. Така ще ти дам възможност да сложиш отново хотелска верига „Ричмънд“ върху картата.

Авел вдигна с трепереща ръка чашата.

— Да пием за това… и за дългото ни успешно сътрудничество.

— Иди им разкажи играта, моето момче.

Авел отседна под чуждо име в хотел „Ричмънд“ в Далас, като изрично подчерта, че ще остане само една нощ. На сутринта видя как единственият екземпляр от квитанцията, че е платил в брой, потъва в кошчето за отпадъци и това потвърди подозренията му. Служителите на Лерой го грабеха не само в Чикаго. Младият поляк реши първо да оправи нещата в Чикаго — останалите хотели трябваше да почакат. Все пак звънна на Дейвис Лерой и го предупреди, че заболяването е обхванало цялата верига.

Авел се върна по пътя, по който бе дошъл. Долината на Мисисипи зад прозореца на вагона му се стори свъсена и посърнала — беше опустошена от наводненията предната година. Младежът си помисли за опустошението, което щеше да предизвика, щом се прибере в „Ричмънд“ в Чикаго.

Когато отиде в хотела, нямаше носач нощна смяна, който да поеме багажа му. Не намери никого, освен една администраторка. Реши да ги остави да се наспят и чак тогава да ги уволни. Върна се в пристройката за персонала, където му отвори младичко пиколо.

— Добре ли пътувахте, господин Розновски? — попита момчето.

— Да, благодаря. А тук как вървят нещата?

— Всичко е мирно и кротко.

„Утре по това време, когато от персонала оставя само теб, ще стане съвсем мирно“, помисли Авел.

Разопакова си багажа и звънна на обслужване по стаите, за да поръча лека вечеря — чака цял, час да му я донесат. След като си изпи кафето, се съблече и стоя дълго под студения душ, обмисляйки какво да прави на другия ден. Беше избрал сгоден момент, когато да осъществи „погрома“. Беше началото на февруари, едва една четвърт от местата в хотела бяха заети и Авел беше сигурен, че ще се справи и с половината персонал. Легна, метна възглавницата на пода и потъна в непробуден сън, точно както нищо неподозиращите му подчинени.

Дезмънд Пейси, известен на всички в хотел „Ричмънд“ като Пейси Мързеливеца, беше на шейсет и две години. Беше много пълен, с къси крачка и се придвижваше доста тромаво. Откакто беше директор на „Ричмънд“, бе имал седем, не, май осем заместници, всички до един побързали да напуснат. Някои се лакомяха за по-голям пай от откраднатото, други пък така и не разбираха какво точно става. Пейси реши, че и полякът не е по-схватлив от останалите. Затананика си и продължи бавно към кабинета на Авел, където щяха да се съберат за всекидневното заседание в десет часа. Сега беше десет и седемнайсет.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — рече директорът, макар че в гласа му не се долавяше и нотка на съжаление.

Авел не каза нищо.

— Задържаха ме на рецепцията, знаеш как е.

Заместникът му знаеше прекрасно как точно е на рецепцията.

Авел издърпа бавно чекмеджето на писалището и сложи върху плота четирийсет смачкани квитанции, някои разкъсани на четири-пет парчета — беше ги събрал от кошчетата за отпадъци и пепелниците. Това бяха квитанциите на гостите, платили в брой и невписани в тетрадката. Авел загледа как шишкавият нисък директор се опитва да схване какво е това, макар че квитанциите бяха сложени на обратно.

Така и не разбра. Не че го интересуваше особено. Нямаше от какво да се притеснява. Дори да бе надушил за кражбите, тъпият поляк или щеше да си вземе своето, или щеше да напусне. Пейси се запита какъв ли процент ще се наложи да му брои. Дали засега да не го умилостиви с някоя от хубавите стаи в хотела?

— Уволнен сте, господин Пейси. Изнесете се до час.

Дезмънд Пейси така и не схвана смисъла на думите — не можеше да повярва на ушите си.

— Моля? Нещо не те чух.

— Чухте ме, чухте ме, и още как — тросна се Авел. — Уволнен сте.

— Не можеш да ме уволниш. Директорът тук съм аз, работя във веригата от трийсет години. Ако някой тук уволнява, то това съм аз. Ти какво си въобразяваш бе?

— Нищо не си въобразявам. Аз съм новият директор.

— Какво си?

— Новият директор — повтори Авел. — Господин Лерой ме назначи вчера и аз току-що ви уволних, господин Пейси.

— Ама защо?

— За кражби в особено големи размери.

Авел обърна квитанциите, така че мъжът с очилата да ги види по-добре.

— Всеки от тези гости на хотела си е платил, но в сметката на „Ричмънд“ не е влязъл и цент. Квитанциите имат едно общо — всички са подписани от вас.