Джефри Арчър - Каин и Авел

Същия ден котировките се повишиха с малко, което позволи на младежа да продаде още от акциите си. В края на седмицата индексът се бе покачвал четири поредни дни и Уилям вече се питаше дали не е избързал, ала целият му опит и знания, както и шестото му чувство му подсказваха, че е взел правилното решение. Алан Лойд не каза нищо — парите, които Уилям губеше, не бяха негови, пък и той разчиташе да се пенсионира мирно и кротко.

На двайсет и втори октомври всички, които притежаваха акции, отново понесоха големи загуби и Уилям пак помоли Алан Лойд да продадат пакетите, докато все още е възможно. Този път директорът на управителния съвет го послуша и му разреши да обяви за продан някои от големите пакети, собственост на банката. На следващия ден котировките отново се сринаха и вече нямаше никакво значение от кои акции банката се опитва да се отърве — никой не купуваше. Акциите продължиха да се обезценяват главоломно, защото всички дребни вложители в Щатите се втурнаха да продават каквото имат, с надеждата да спасят каквото могат. Настана такава паника, че апаратът за отчитане на сделките на борсата не смогваше да ги отрази. Всички разбираха колко са загубили предния ден едва при отварянето на борсата на другата заран, след като чиновниците бяха работили цяла нощ.

Алан Лойд проведе телефонен разговор с Дж. П. Морган и се съгласи „Каин и Кабът“ да се включи в групата банки, обединили се, за да спрат главоломния срив в котировките. Уилям не се възпротиви — според него „Каин и Кабът“ носеше отговорността да се присъедини към общите усилия. Ако те се увенчаеха с успех, всички банки щяха да подобрят положението си. На другия ден Ричард Уитни, заместник-директор на Нюйоркската фондова борса и представител на групата банки, съюзили се по предложение на Морган, закупи пакети от акции на стойност трийсет милиона долара. Котировките се позакрепиха. Същия ден бяха продадени дванайсет милиона осемстотин деветдесет и четири хиляди и шестстотин и петдесет акции и следващите два дни пазарът се поуспокои. Всички, от президента Хувър до разсилните в посредническите къщи, бяха убедени, че най-страшното е минало.

Уилям бе успял да разпродаде почти всичките си акции, които притежаваше, и пропорционално личните му загуби бяха по-малки от загубите на банката, разделила се за някакви си четири дни с над три милиона долара — дори Тони Симънс започна да се вслушва в предложенията на младежа. На двайсет и девети октомври — Черния вторник, както по-късно щяха да наричат този ден, котировките отново се сринаха. Бяха продадени шестнайсет милиона шестстотин и десет хиляди и трийсет акции. Всички банки в страната знаеха голата истина: че са неплатежоспособни. Ако всеки от клиентите им тръгнеше да си тегли влоговете или ако самите банки на свой ред си поискаха заемите, цялата банкова система щеше да рухне.

Заседанието на управителния съвет, насрочено за девети ноември, бе открито с минута мълчание в памет на Джон Дж. Рирдън, председател на управителния съвет на „Каунти Тръст“ и един от директорите на „Каин и Кабът“, самоубил се в собствения си дом. За половин месец това бе единайсетото самоубийство на банкер в Бостън — покойникът бе близък личен приятел на Алан Лойд. После председателят на управителния съвет обяви, че „Каин и Кабът“ е изгубила близо четири милиона долара, че Морган се е провалил в опитите да обедини банките и сега всяка трябва да се оправя сама както знае. Почти всички дребни вложители на банката се бяха разорили, повечето големи пък имаха проблеми с плащанията. Пред банките в Ню Йорк вече се трупаха гневни тълпи и се наложи възрастните пазачи да бъдат заменени с униформени полицаи. Алан натърти, че още една такава седмица, и всички ще бъдат пометени. Сетне подаде оставка, но директорите не искаха и да чуят за подобно нещо. Като председател на управителния съвет на голяма американска банка той бе в положение, не по-различно от положението на другите шефове на финансови институции. Тони Симънс също подаде оставка, но и неговата не бе приета. Беше се разминал на косъм с това да наследи Алан Лойд, ето защо Уилям си замълча великодушно. За да излязат от положението, пратиха Симънс в лондонския клон, където да отговаря за инвестициите зад океана. Така нямаше да мъти водата на Уилям, който пък бе назначен за финансов директор, натоварен с всички инвестиции на банката. Той начаса покани за свой заместник Матю Лестър. Този път Алан Лойд дори не вдигна вежда.