Джефри Арчър - Каин и Авел

На 21 март 1929 година от „Блеър и сие“ обявиха, че се сливат с „Банк ъф Америка“, третото подобно обединение, което като че вещаеше още по-светло бъдеще, а на 25 март Тони Симънс изпрати на Уилям паметна записка, в която наблягаше, че котировките на борсата са счупили поредния рекорд за всички времена, след което вложи още от парите на банката в ценни книжа. По онова време Уилям беше прехвърлил капитала си едва двайсет и пет на сто от него беше в акции, стъпка, вече струвала му над два милиона долара и разтревожен упрек от страна на Алан Лойд.

— Дано знаеш какво правиш, Уилям.

— От четиринайсетгодишен играя, Алан, на фондовата борса и винаги съм вървял срещу течението.

Но през лятото на 1929 година котировките на акциите продължиха да се покачват и дори Уилям спря да продава и се запита дали пък Тони Симънс все пак не е бил прав в преценката си.

Наближаваше денят, когато Алан Лойд щеше да излезе в пенсия, и ясното намерение на Симънс да го наследи като председател на управителния съвет вече се възприемаше като fait accompli 8 8 Свършен факт (фр.). — Б.пр. . Това безпокоеше Уилям, според когото Симънс мислеше далеч по-закостеняло. Винаги изоставаше от другите играчи на борсата, в което нямаше нищо лошо в добри години, когато всичко вървеше по вода, но бе твърде опасно за една банка в по-мизерни времена, когато и конкуренцията беше по-ожесточена. Уилям беше на мнение, че далновидният инвеститор не тича непременно със стадото, а го изпреварва и определя посоката, в която то ще поеме. Вече бе решил, че си е рисковано да влагат още пари във фондовия пазар, докато Тони Симънс бе убеден, че Щатите навлизат в златен век.

Другото, което смущаваше Уилям, бе, че Тони Симънс беше едва на трийсет и девет години, което означаваше, че младежът има да чака още най-малко двайсет и шест години, докато и на него му се усмихне щастието да стане председател на управителния съвет. Това обаче не се вместваше в представата за професионално израстване, отстоявана в Харвардския университет.

Междувременно мислите на Уилям постоянно го връщаха към образа на Катрин Брукс. Той й пишеше доста често — доколкото го позволяваше благоприличието — във връзка с продажбата на нейните акции и дялове: официални, напечатани на машина писма, след които човек не можеше да очаква друго, освен също тъй официални, но написани вече на ръка отговори. Госпожа Брукс сигурно вече си мислеше, че Уилям е най-съвестният банкер на белия свят. Ако имаше откъде да разбере, че папката с книжата й е набъбнала като всички други, за които Уилям отговаря, младата жена вероятно щеше да се замисли по-внимателно за делата си — или най-малкото за младежа. В началото на есента тя му писа, че е намерила фирма, готова да купи къщата във Флорида. В отговора си Уилям я помоли да разреши от името на банката именно той да уговори условията по продажбата и вдовицата прие.

В началото на септември 1929 година младежът замина за Флорида. Госпожа Брукс го чакаше на гарата и той бе изумен. На живо тя бе много по-красива, отколкото в спомените му. На перона подухваше лек ветрец, черната й рокля се бе прилепила до тялото и открояваше силует, който всеки мъж, освен Уилям, би се обърнал да погледне още веднъж. Колкото до Уилям, той не сваляше очи от него.

Тя още бе в траур и се държеше с него толкова порядъчно и сдържано, че първоначално той се отчая — явно никога нямаше да му обърне внимание. Протака възможно най-дълго с разговорите с фермера, решил да купи Бъкхърст Парк, и убеди Катрин Брукс да приеме една трета от уговорената продажна цена, а банката да прибере останалите две трети. Накрая, след като подписа всички книжа, Уилям не успя да си измисли други оправдания, за да не се върне в Бостън. Покани Катрин Брукс на вечеря в хотела си, готов да разкрие поне отчасти чувствата си към нея. Тя го изненада не за пръв път. Още преди Уилям да е зачекнал въпроса, младата жена взе да върти чашата, само и само да не го поглежда в очите, и го попита има ли нещо против да поостане няколко дни в Бъкхърст Парк.

— Нещо като почивка и за двамата.

Тя се изчерви, Уилям продължи да мълчи.

Накрая жената набра смелост и продължи:

— Сигурно ще ви прозвучи налудничаво, но вероятно си давате сметка, че съм самотна. Най-странното е, че никога досега не съм се чувствала така добре, както през последната седмица с вас. — Тя отново се изчерви. — Не се изразих добре, сигурно ще си помислите нещо лошо за мен.

Сърцето на Уилям трепна.