Джефри Арчър - Каин и Авел

Алан Лойд продължаваше да чака отговор, какъвто не получаваше и не получаваше.

— Не мога да повярвам, Уилям, че има нещо, от което да онемееш.

— Не съм и мечтал да ме поканите в управителния съвет преди двайсет и петия ми рожден ден, когато баща ми…

— Вярно, баща ти беше избран за директор, след като навърши двайсет и пет. Но няма причини да ти забраняваме да влезеш и преди това в управителния съвет, стига, разбира се, другите директори да подкрепят предложението ми, а аз знам, че те ще го подкрепят. При всички положения си имам лични причини да настоявам да станеш час по-скоро директор. След пет години излизам в пенсия и ще напусна банката, трябва да сме сигурни, че ще изберем за председател на управителния съвет най-подходящия човек. Ще имаш по-голямо влияние при взимането на решенията, ако през тези пет години си работил за „Каин и Кабът“, вместо да се задоволяваш с висока чиновническа длъжност в банка „Лестър“. Е, момчето ми, ще влезеш ли в управителния съвет?

За втори път този ден Уилям съжали, че баща му не е жив.

— На драго сърце приемам, уважаеми господине.

Алан го погледна.

— За пръв път, откакто играхме голф, ме наричаш „господине“. Както личи, трябва да те следя по-изкъсо.

Младежът се усмихна.

— Е, разбрахме се — рече банкерът. — Ще бъдеш младши директор, ще отговаряш за инвестициите и ще си на пряко подчинение на Тони Симънс.

— Мога ли да си назнача заместника? — попита Уилям.

Алан Лойд се взря изпитателно в него.

— И това несъмнено ще бъде Матю Лестър.

— Да.

— Не. Не искам той да прави в банката ни онова, което ти възнамеряваше да правиш в тяхната. Ако не друго, Томас Коен би трябвало да те е научил на това.

Уилям не отвърна нищо, но оттук нататък си имаше едно наум за банкера и вече не го подценяваше.

Чарлс Лестър се засмя, когато Уилям му повтори разговора дума по дума.

— Жалко, че няма да дойдеш при нас, пък било то и като шпионин — рече той сърдечно. — Но не се и съмнявам, че някой ден все пак ще работиш тук, в един или друг смисъл.

Когато през септември 1928 година постъпи на работа като младши директор в „Каин и Кабът“, Уилям за пръв път през живота си имаше усещането, че върши нещо наистина стойностно. Започна кариерата си в тесен кабинет с дъбова ламперия точно до кабинета на Тони Симънс, финансовия директор на банката. Без да се налага някой да му го обяснява, още първата седмица след постъпването си Уилям разбра, че Тони Симънс се надява да наследи Алан Лойд като председател на управителния съвет.

Симънс отговаряше за всички инвестиции на банката. Веднага прехвърли на Уилям част от работата, по-точно, частните инвестиции в малки предприятия и парцели, както и сделките с външни предприемачи. Сред задълженията на Уилям бе да изготвя ежемесечен доклад за инвестициите, които препоръчва и които се разглеждаха на заседанията на управителния съвет. Членовете му, общо четиринайсет души, се събираха веднъж месечно в просторна зала с дъбова ламперия, в двата края на която се мъдреха портретите на бащата и на дядото на Уилям. Той не познаваше дядо си, но винаги бе смятал, че е „мъж и половина“, щом се е престрашил да се ожени за баба Каин. По стените имаше предостатъчно място и за портрета на самия Уилям.

Първите месеци в банката младежът се държеше предпазливо. Не след дълго колегите му — останалите членове на управителния съвет, започнаха да уважават мнението му и с малки изключения да се вслушват в неговите препоръки. Оказа се, че съветите, които отхвърлят, са сред най-добрите, давани някога от Уилям. Първия път някой си господин Майер бе поискал от банката заем, който да вложи в „говорещите картинки“, ала управителният съвет отсъди, че в това няма нито хляб, нито бъдеще. Друг път господин Пейли дойде при Уилям с амбициозен план за радиостанция „Юнайтед“. Алан Лойд, който уважаваше телеграфията точно толкова, колкото и телепатията, не искаше и да чуе да му отпуснат заем. Управителният съвет го подкрепи, но не след дълго Луис Б. Майер оглави „Метро Голдуин Майер“, а Уилям Пейли — дружеството, по-късно станало известно като Си Би Ес. Уилям обаче се осланяше на преценката си, затова подкрепи с пари от наследството си и двамата мъже, макар че подобно на баща си, така и не го разкри пред тях.

Сред най-неприятните страни във всекидневната работа на Уилям бе задължението да се занимава с ликвидациите и фалитите на клиенти, теглили големи заеми от банката, а по-късно оказали се неспособни да ги върнат. Както Хенри Осбърн бе разбрал на собствен гръб, по природа Уилям не бе мекушав, но и него сън не го ловеше нощем, ако му се наложеше някой стар уважаван клиент да разпродаде акциите си и дори да се раздели със своя дом. Не след дълго научи, че тези клиенти са два вида: първите гледаха на фалита като на част от всекидневния бизнес, вторите тръпнеха само като чуеха думата и до края на живота си се опитваха да изплатят до последния цент заема, който са теглили. Според Уилям си беше съвсем естествено да е по-рязък и твърд с първите, но почти винаги се държеше далеч по-снизходително с вторите, с което само си навличаше укорите на Тони Симънс.