Джефри Арчър - Каин и Авел

Уилям отиде и се ръкува с него. Никой не се изненада, че те с Матю са спечелили с цели сто и петдесет гласа. Пренията приключиха, дошлите в залата започнаха да се изнизват един по един на смълчаните, покрити с преспи алеи, сетне тръгнаха по средата на улицата, като обсъждаха разгорещено, колкото им глас държи случилото се.

Уилям покани настойчиво Тадиъс Коен да дойде с тях с Матю и тримата да се почерпят. Прекосиха заедно авеню Масачузетс, като почти не виждаха къде стъпват — всичко бе затрупано със сняг, и спряха пред голямата черна врата почти точно срещу зала „Бойлстън“. Уилям я отвори с ключа си и тримата влязоха във входа. Но още преди да са затворили вратата, Тадиъс Коен рече:

— Опасявам се, че тук няма да съм добре дошъл.

Уилям се постъписа.

— Я не се занасяй! Нали си с мен!

Матю погледна приятеля си да го предупреди, но видя, че той е твърд в решението си.

Качиха се по стълбите в просторното помещение, доста уютно, без да е обзаведено скъпо, където десетина младежи седяха по фотьойлите или стояха на групички от по двама-трима. Щом Уилям се показа на прага, всички се впуснаха да го поздравяват.

— Беше неотразим! Хубаво им натри носовете. Изпросиха си го тия нагли типове!

— Влизай победоносно, убиецо на болшевиките!

Тадиъс Коен се дръпна в сянката зад вратата, но Уилям не го беше забравил.

— Разрешете, господа, да ви представя достойния си противник, господин Тадиъс Коен.

Младежът пристъпи колебливо напред. В помещението се възцари тягостно мълчание. Неколцина се извърнаха, уж са се загледали в брястовете с натежали от току-що навалелия сняг клони на двора.

Накрая дюшемето изпука и един от младежите излезе през страничната врата. Последва го втори. Без да бързат и без да са се наговаряли, всички се изнизаха. Последният изгледа Уилям, сетне се врътна на пети и също се скри зад вратата.

Матю погледна притеснен спътниците си. Моравочервен, Тадиъс Коен сведе глава. Уилям бе стиснал устни със същата хладна ярост, плиснала го, когато Кросби бе споменал „Титаник“. Матю го докосна по ръката.

— Да си тръгваме!

Разстроени, тримата отидоха в стаята на Уилям и колкото да не е без никак, пийнаха малко бренди, което не ги развесели.

На заранта, когато се събуди, Уилям видя, че някой е пъхнал под вратата плик. Вътре имаше кратичко писмо от председателя на клуб „Порцелан“, който изразяваше „надежда, че снощната случка, за която по-добре да забравим, няма да се повтори никога повече“.

До обяд председателят получи две писма, от които разбра, че членовете на клуба са станали с двама по-малко.

След дълги усърдни месеци Уилям и Матю бяха почти готови — и двамата не смееха и да предположат, че са напълно готови — за последните изпити в университета. Шест дни отговаряха на въпроси и попълваха ли, попълваха цяла купчина тестове, а после зачакаха — както се оказа, ненапразно, тъй като през юни 1928 година и двамата, както и се бяха надявали, завършиха Харвардския университет.

След седмица съобщиха, че Уилям е удостоен с присъжданата от президента награда по математика. Младежът съжаляваше, че баща му не е жив, за да присъства на връчването. Матю се дипломира с почтеното „среден“, което му дойде като манна небесна и не изненада никого. И двамата не смятаха да продължават образованието си — предпочитаха да се впуснат час по-скоро в потока на живота.

Осем дни преди Уилям да се дипломира в Харвардския университет, банковата му сметка в Ню Йорк прехвърли един милион долара. Точно тогава той обсъди по-подробно с Матю дългосрочното си намерение някой ден да управлява банка „Лестър“, като я слее с „Каин и Кабът“.

Матю посрещна с радост новината и сподели най-чистосърдечно:

— Това е единственият начин някога да увелича сумата, която татко ще ми остави след смъртта си.

В деня на връчването на дипломите в Харвард дойде Алан Лойд, който тъкмо беше навършил шейсет. След тържеството Уилям го заведе на площада да пият чай. Банкерът огледа с обич снажния младеж.

— Дипломата от Харвард вече ти е в джоба, какво смяташ да правиш оттук нататък?

— Ще постъпя на работа в банката на Чарлс Лестър в Ню Йорк, за да понатрупам опит, после, след още няколко години, ще дойда в „Каин и Кабът“.

— От дванайсетгодишен, Уилям, не излизаш от банката на Лестър. Защо не дойдеш направо при нас? Веднага ще те назначим директор.

Младежът не отвърна нищо. Предложението на Алан Лойд го свари напълно неподготвен. Колкото и да бе амбициозен, и през ум не му беше минавало, че ще го назначат директор на банката още преди да е навършил двайсет и пет години, възрастта, когато баща му е бил удостоен с почетната длъжност.