Джефри Арчър - Каин и Авел

Когато бе постъпил в „Ричмънд“, полякът се бе учудил, че директорът — Дезмънд Пейси, изобщо не забелязва какво се върши под носа му. Реши — както се оказа, погрешно, че от мързел Пейси не обръща внимание какво става. Трябваше да мине известно време, докато Авел се усети, че мързеливият директор всъщност е в дъното на всички кражби, които точно заради това си оставаха незабелязани. Пейси работеше в „Ричмънд“ вече трийсет години. Нямаше хотел във веригата, където по едно или друго време той да не е бил някакъв шеф, ето защо Авел се усъмни, че и в другите хотели положението не е по-розово. За капак Дезмънд Пейси беше личен приятел на собственика на веригата — Дейвис Лерой. Чикагският „Ричмънд“ губеше над трийсет хиляди долара годишно, нещо, което, както Авел знаеше прекрасно, можеше да бъде преодоляно за една нощ, стига половината персонал, воглаве с Дезмънд Пейси, да бъдеше уволнен. Но за трийсет години Дейвис Лерой рядко бе уволнявал някого от подчинените си. Просто си затваряше очите пред проблемите с надеждата, че лека-полека те ще се разрешат едва ли не от само себе си. Поне според Авел работещите в хотела го грабеха най-безогледно, докато не дойдеше време да се пенсионират, нещо, което правеха без всякакво желание.

Младият поляк беше наясно, че ако иска да промени нещата, трябва да поговори открито с Дейвид Лерой, затова в началото на 1928 година отиде на Централната илинойска гара и се качи на експреса за Сейнт Луис, където се прехвърли на влака за Далас. Носеше под мишница доклад от двеста страници, който бе писал цели три месеца в тясната стаичка в пристройката за персонала. Дейвис Лерой изчете от първата до последната страница доказателствата и се вторачи сломен в младия поляк.

— Тези хора са ми приятели — бяха първите думи, които изрече, след като затвори папката. — Някои работят при мен от трийсет години. Е, по хотелите винаги се краде, но сега ти твърдиш, че направо ме грабят зад гърба ми.

— Доколкото мога да преценя, някои го правят вече трийсет години — потвърди Авел.

— Бре, бре, бре! Какво да правя сега? — завайка се тексасецът.

— В състояние съм да спра грабежа, ако отстраните Дезмънд Пейси и ми дадете зелена улица още от утре да започна да уволнявам всички, замесени в кражбите.

— Де да беше толкова просто, Авел!

— Просто е, и още как! — възрази младежът. — Ако не ми разрешите да изпъдя крадците, веднага ще ви връча оставката си — нямам намерение и занапред да работя в хотела с най-престъпното ръководство в Америка.

— Не можем ли просто да понижим Дезмънд Пейси и да го направим заместник-директор? Тогава ще те назнача директор и кражбите ще спрат.

— И дума да не става! — отсече непреклонно Авел. — На Пейси му остават цели две години до пенсия, притиснал е до стената всички работещи в „Ричмънд“ и докато изляза на глава с него, вие или вече ще бъдете мъртъв, или ще сте се разорили, или и двете, защото подозирам, че и останалите ви хотели от веригата са в същото плачевно състояние. Ако искате нещата в Чикаго да се променят, още сега трябва да решите твърдо за Пейси, инак се издънвайте сам.

— Ние, тексасците, се славим с това, че не си кривим душата, но ти, Авел, направо ни удари в земята. Добре, добре, давам ти зелена улица. И честито! Ти си новият директор на „Чикаго Ричмънд“. Чакай само Ал Капоне да научи, че си цъфнал в Чикаго — тутакси ще си плюе на петите и ще довтаса тук, във великия Югозапад, да си гледа спокойствието. Не си мисли, Авел, момчето ми — възкликна Лерой, след като се изправи и потупа по рамото новия си директор, — че съм някакъв черен неблагодарник. Справи се блестящо в Чикаго, оттук нататък ще гледам на теб като на дясната си ръка. Да ти призная, Авел, печеля на фондовата борса толкова много, че дори не съм забелязал загубите. Слава богу, че имам поне един почтен приятел. Защо не ми погостуваш до утре, тъкмо ще го полеем.

— На драго сърце, господин Лерой, но си имам лични причини да пренощувам в хотел „Ричмънд“ в Далас.

— Дано не си взел още някого на мушка.

— Нямам такова намерение, освен ако не се наложи.

Вечерта Дейвис Лерой покани Авел на богата вечеря, полята обилно с уиски, което според него не било нищо друго, освен проява на южняшко гостоприемство. Призна пред Авел и че търси човек, който да оглави цялата верига хотели, така че и той да се порадвал на живота.

— Сигурен ли сте, че искате да назначите някакъв си загубен поляк? — изпелтечи младежът, вече попрекалил с уискито.