Джефри Арчър - Каин и Авел

Владек остави книгата, изправи се и още преди баща му да го е спрял, тръгна с протегната ръка към непознатия.

— Добър вечер, уважаеми господине — поздрави хлапето.

Баронът се здрависа с него и двамата се загледаха в очите. По едно време Владек забеляза великолепната сребърна гривна на китката му с надпис, който момчето така и не успя да разчете.

— Ти сигурно си Владек.

— Да, драги ми господине — потвърди малчуганът. По нищо не личеше да е уплашен или изненадан, че баронът знае как се казва.

— Идвам при баща ти заради теб — поясни мъжът.

Владек продължи да го гледа, без да помръдва. Ловецът махна с ръка на дечурлигата да ги оставят насаме с господаря, затова двете момичета направиха реверанс, четирите момчета се поклониха и се изнизаха мълком към плевнята. Владек обаче остана, ала никой не му каза да излезе и той.

— Кожекевич! — подхвана баронът, който все така стоеше прав, защото не го бяха поканили да седне.

Ловецът не му предложи стол по две причини: първо, защото се притесняваше, и, второ, защото бе решил, че баронът е дошъл да го скастри за нещо.

— Идвам да те помоля за една услуга — рече другият мъж.

— На ваше разположение съм, уважаеми господине — отвърна бащата, недоумявайки какво ли може да даде точно той на барона.

— Синът ми Лев вече навърши шест години — продължи нечаканият гостенин, — наел съм му двама частни учители, които му преподават в замъка — единият е поляк, другият германец. Твърдят, че бил умно момче, само дето нямал с кого да се съревновава. Учителят в селското училище в Слоним — господин Котовски, ми каза, че Владек е единственото момче, което би могло да мери сили с Лев. Имате ли нещо против синът ви да напусне селското училище и да дойде да учи заедно с Лев в замъка?

Владек продължаваше да стои пред барона и да го наблюдава. Пред очите му се разкри приказна гледка на какви ли не вкуснотии и напитки, на книги и учители, къде-къде по-мъдри от господин Котовски. Стрелна с очи майка си. И тя се бе вторачила в барона. Върху лицето й се четяха учудване и мъка. Баща му се обърна към майка му и този миг на безмълвно общуване между двамата сякаш продължи цяла вечност.

Ловецът каза мрачно на посетителя:

— За нас ще бъде чест, драги ми господине.

Баронът погледна въпросително и Хелена Кожекевич.

— Пресветата Дева Мария ми е забранила да заставам на пътя на детето — пророни едва чуто жената, — макар че единствена тя знае колко много ще ми струва това.

— Не говорете така, госпожо Кожекевич, синът ви ще ви гостува често и вие ще го виждате.

— Дано, драги ми господине.

Беше й на устата да помоли нещо, но после размисли.

Баронът се усмихна.

— Е, разбрахме се. Доведете, ако обичате, момчето утре в седем сутринта. През учебния срок Владек ще живее у нас, а по Коледа ще се прибере у дома.

Владек ревна с цяло гърло.

— Мълчи, малкият! — скастри го ловецът.

— Няма да отида пък! — отсече малчуганът, макар че му се ходеше много.

— Мълчи, ти казах! — подвикна пак баща му.

— Защо не искаш да дойдеш? — попита състрадателно баронът.

— За нищо на света няма да се разделя с Флорка.

— Флорка ли? — учуди се мъжът.

— Най-голямата щерка, уважаеми господине — намеси се ловецът. — Не се притеснявайте. Момчето ще направи каквото му кажем.

Настана мълчание. Баронът се замисли. Владек продължаваше да хлипа.

— На колко години е момичето? — поинтересува се баронът.

— На четиринайсет — отвърна бащата.

— Става ли за готвачка? — попита другият мъж. Камък му падна от сърцето, щом видя, че Хелена Кожекевич не се кани също да се разплаче.

— О, става, и още как! — отговори тя. — Флорка знае да готви, знае да шие и да…

— Добре, добре, нека дойде и тя. Чакам ги и двамата утре в седем сутринта.

Баронът отиде при вратата, обърна се и се усмихна на Владек, който му отвърна също с усмивка. Беше спечелил първата си битка и вперил очи във вратата, се отпусна в обятията на майка си, която шепнеше:

— Мъничкото ми то, какво ли ще стане с теб?

Владек изгаряше от нетърпение да узнае.

През нощта Хелена Кожекевич се запретна да стяга багажа на Владек и Флорентина, макар че щеше да й отнеме съвсем малко време да приготви багажа и на цялото семейство. На заранта всички излязоха пред къщата, за да изпратят двете деца, които, стиснали под мишница по един увит в хартия пакет, поеха към замъка. Стройна и прелестна, Флорентина се разплака и току се обръщаше да маха, докато Владек — нисичък и грозноват, дори не погледна назад. Момичето го стискаше здраво за ръка чак докато стигнаха замъка на барона. Сега вече си бяха разменили местата — не Владек зависеше от Флорентина, а тя от него.