Джефри Арчър - Каин и Авел

Всяка вечер правеше физически упражнения, но внимаваше да не го види някой, дори Флорентина. Благодарение на решимостта си се научи да ходи така, че да изглежда по-висок. Ръцете и краката му станаха мускулести, той се държеше на лоста в стаята с надеждата, че така ще порасне, но Лев сякаш ставаше по-висок дори докато спеше. Владек волю-неволю се примири, че винаги ще бъде с една глава по-нисък от сина на барона и че нищо, нищичко няма да помогне върху гърдите му да се появи и второто зърно. Не харесваше тялото си, макар че Лев не казваше и дума за външния вид на своя приятел — не познаваше други деца, освен Владек, когото направо боготвореше.

Барон Розновски обикваше все повече и повече упоритото чернокосо момче, заменило по-малкия брат на Лев, отишъл си заедно с майка си от този свят, която бе издъхнала по време на раждането.

Всяка вечер двете момчета се хранеха заедно с благородника в огромната каменна трапезария, където трепкащите свещи хвърляха зловещи сенки по главите на препарираните животни, а слугите влизаха и излизаха нечуто с големите сребърни подноси и позлатените чинии, в които имаше гъше месо, шунка, речни раци, отлежали вина, плодове. Сетне, когато над масата се спускаше още по-наситен мрак, баронът отпращаше чакащата прислуга и захващаше да разказва на момчетата за полската история, като им позволяваше да си сръбнат и водка „Данциг“, където златните листенца проблясваха на свещите. Стига да се престрашеше, Владек молеше барона да им разкаже за Тадеуш Косцюшко.

— Голям родолюбец и герой — отвръщаше баронът. — Самото олицетворение на борбата за независимост, получил е образованието си във Франция…

— Чийто народ обичаме и му се възхищаваме, както сме се научили да мразим всички руснаци и австрийци — вметваше Владек, който се наслаждаваше на разказа дваж повече заради това, че го знаеше до най-малките подробности.

— Кой на кого разказва, Владек? — прихваше баронът. — А после заедно с Джордж Вашингтон се е борил в Америка за свобода и демокрация. През 1792 година е предвождал поляците в битката при Дубинка. Сетне нашият продажен крал Станислав Понятовски ни е предал, за да се спазари с руснаците, и тогава Косцюшко се е върнал в любимата родина, за да се бори срещу игото на царизма. Спечелил е битката къде, Лев?

— При Раклавиче, драги ми господине, а после е освободил Варшава.

— Браво, детето ми. Ала после руснаците събират, уви, многобройна войска, разгромяват Косцюшко и го взимат военнопленник. Онзи ден и моят прапрапрадядо се е сражавал рамо до рамо с него, а по-късно и в легиона на Домбровски, бил се за могъщия император Наполеон Бонапарт.

— И заради заслугите си към Полша е бил удостоен с титлата „барон“, която родът Розновски притежава и до ден-днешен като спомен от онова велико време — отбелязваше важно-важно Владек, сякаш някой ден щеше да наследи титлата.

— Това велико време ще настане отново — проронваше едва чуто баронът. — Дано само го доживея.

На Бъдни вечер селяните, които работеха в имението, идваха със семействата си, за да празнуват заедно. Постеше се, а дечурлигата надзъртаха през прозорците с надеждата да видят първата звезда, знак, че празникът може да започне. Баронът казваше с благ гърлен глас молитвата: „Benedic nobis, Domine Deus, et his donis quae ex liberalitate tua sumpturi sumus“, сетне сядаха на трапезата и Владек си умираше от срам, задето Яшо Кожекевич е толкова лаком и се тъпче като невидял с всяка от тринайсетте гозби, като се почне от борша и се стигне до сладкишите и сливите, а после, както винаги досега, със сигурност ще повръща, докато се прибира през гората към къщи.

След гощавката Владек отиваше при елхата, окичена с плодове и свещи, и раздаваше подаръците на прехласнатите селянчета: кукла за Зофя, ловджийски нож за Йозеф, нова рокля за Флорентина, първия подарък, който Владек се бе осмелил да поиска от барона.

— Наистина не ни е брат, мамо — рече Йозеф на майка си, след като си получи подаръка от Владек.

— Не, не ви е брат, но винаги ще ми бъде син — отвърна жената.

През зимата и пролетта на 1914 година Владек заякна и натрупа още знания. Сетне най-неочаквано през юли учителят германец си тръгна от замъка, без дори да се сбогува, и двете момчета не знаеха защо. Така и не им хрумна да свържат заминаването му с атентата срещу ерцхерцога Франц Фердинанд, който бе извършен в Сараево от студент анархист и за който другият учител им разказа с посърнало лице. Баронът се държеше отчуждено — момчетата пак не знаеха защо. По-младите слуги, любимци на децата, взеха да изчезват един по един и малчуганите пак недоумяваха защо. Мина една година, през която Лев стана още по-висок, Владек — още по-як, и двамата помъдряха.