Джефри Арчър - Каин и Авел

След половин месец Владек вече изгаряше от нетърпение да се върне при Лев и барона. Всеки следобед изминаваше шестте версти до замъка и гледаше вторачено дебелия зид, който опасваше имението. Флорентина бе живяла само сред слугите в кухнята, затова беше на седмото небе, задето е отново при семейството си, и не проумяваше как така Владек никога вече няма да се чувства в дървената къща като в свой дом.

Ловецът също се видя в чудо и не знаеше как да се държи с момчето, което бе облечено като от кутийка, говореше възпитано и все отваряше дума за неща, които той не разбираше, а и не искаше да разбере. Владек по-цял ден си губеше времето в четене. Какво ли щеше да излезе от него? Как щеше да си изкарва с честен труд прехраната, щом не го биваше да държи брадва и да хване един заек? Ловецът също се молеше празниците да минат по-бързо.

Хелена се гордееше с Владек и в началото не искаше да си признае, че между него и останалите деца е зейнала пропаст. Ала накрая нямаше как да си затваря повече очите. Една вечер малчуганите се впуснаха да играят на войници, а Стефан и Франк, пълководци съответно на двете воюващи страни, отказаха да вземат във войската си Владек.

— Защо все ме пренебрегвате? — възкликна хлапакът. — И аз искам да се науча да се бия.

— Пренебрегваме те, защото си навлек и не си ни истински брат — изсъска Стефан.

Настана дълго мълчание, нарушено от Франк:

— Тате никога не те е искал, но мама все те бранеше.

Без да помръдва, Владек затърси с очи Флорентина сред децата, застанали в кръг.

— Какви ги дрънка Франк? Как да не съм ви брат? — попита той.

Така научи как се е родил и проумя защо открай време е бил отделян от братята и сестрите си. Майка му съвсем посърна, задето е толкова отчужден, той обаче дълбоко в себе си се радваше, че е издънка на други, неизвестни родители и в жилите му не тече кръвта на тоя проклетник, ловеца. Сега вече всички пътища бяха разчистени пред него.

Когато празниците най-после свършиха, Владек се върна радостен и щастлив в замъка. Лев го посрещна с отворени обятия — и той бе отчужден от другите заради богатството на баща си, точно както Владек заради сиромашията на ловеца, и също бе прекарал една тъжна Коледа. От този ден нататък двете момчета се сближиха още повече и не след дълго станаха неразлъчни. Когато започна лятната ваканция, Лев се примоли на баща си да позволи на Владек да остане в замъка. Баронът склони, защото и той бе обикнал хлапето. Владек бе неописуемо радостен и стъпи в къщата на ловеца още само веднъж през живота си.

След часовете Владек и Лев играеха на какви ли не игри. Но най-много обичаха криеницата — в замъка имаше седемдесет и две помещения и почти беше изключено нечие скривалище да се повтаря. Владек най-често се криеше в тъмницата под замъка, където Лев можеше да го намери единствено на мъждивата светлина, процеждаща се през малката каменна решетка високо върху стената — дори се налагаше човек да носи свещ, за да не се изгуби. Владек недоумяваше за какво ли служи тъмницата, пък и никой от слугите не отваряше дума за нея, тъй като не помнеше тя да се е използвала някога.

Даваше си сметка, че може да се мери с Лев единствено по време на часовете и му отстъпва във всички игри, освен в шахмата. Случваше се да се заиграят и на река Чара, която лъкатушеше покрай замъка. През пролетта ловяха риба, лете плуваха, а през зимата, когато реката замръзваше, надяваха дървените кънки и се гонеха по леда. През това време Флорентина седеше на брега и притеснена, ги предупреждаваше къде ледът е изтънял. Ала Владек никога не я слушаше и току хлътваше в някоя дупка. Лев растеше и заякваше бързо, тичаше добре, плуваше добре и сякаш изобщо не боледуваше и не се уморяваше. За пръв път Владек разбра какво е да си красив и добре сложен. Докато плуваше, докато тичаше и се пързаляше с кънките, знаеше, че не може и да се надява да мери сили с Лев. За капак онова, което Лев наричаше пъп, при него почти не се забелязваше, а пъпът на Владек бе груб и твърд и стърчеше грозно насред тантурестото му тяло. Часове наред той се усамотяваше в стаята си, гледаше се в огледалото и все се питаше защо, най-вече защо има само едно зърно, докато всички останали момчета, които бе виждал голи до кръста, си имаха по две, както явно го изискваше симетрията в човешкото тяло. Случваше се да лежи буден до среднощ, да прокарва пръсти по голите си гърди и възглавницата му да се мокри от сълзи на самосъжаление. Накрая се унасяше както се молеше, когато се събуди на сутринта, всичко да е различно. Молитвите му си оставаха без отклик.