Джефри Арчър - Каин и Авел

Една заран през лятото на 1915 година, време на хубави лениви дни, баронът тръгна на дълъг път, та, както се изрази, да сложел в ред делата си във Варшава. Нямаше го цели три седмици и половина, двайсет и пет дни, които Владек отбелязваше всяка сутрин върху календара в стаята си — сториха му се безкрайни. В деня, когато баронът трябваше да се върне, двете момчета отидоха да го посрещнат на гарата в Слоним. Тримата се прибраха, без да продумат дума.

На Владек му се стори, че неговият кумир е уморен и сякаш е остарял, още нещо, което той не проумяваше, а през следващата седмица баронът често си говореше припряно нещо с прислугата, ала млъкваше веднага щом децата влезеха в стаята, странна потайност, накарала ги да се питат с примрели сърца дали неволно не са причина за тези разговори. Владек се притесняваше ужасно да не би баронът да го върне в къщурката на ловеца. И досега усещаше, че е чужд в дома на чужди хора.

Една вечер няколко дни след като се върна, той повика двете момчета в огромната трапезария. Те отидоха на пръсти, толкова се страхуваха. Без всякакви обяснения баронът заяви, че им предстои дълго пътуване. Владек щеше да помни до края на живота си този кратък разговор, колкото и несъществен да му се стори той тогава.

— Драги ми деца — подхвана тихо, с пресеклив глас баронът, — войнолюбците в Германия и в Австро-Унгарската империя настъпват към Варшава и не след дълго ще дойдат и тук.

Владек си спомни едно озадачило го изречение, което учителят поляк и учителят германец си бяха подметнали през последните заредени с напрежение дни, прекарани заедно.

— Това означава ли, че участта на покорените народи в Европа най-сетне е застигнала и нас? — попита той.

Разнежен, баронът го погледна в невинното личице.

— Въпреки че век и половина търпи несгоди и потисничество, народът ни още не е изгубил своя дух — отвърна той. — Според мен съдбата на Полша, точно като и съдбата на Сърбия са заложени на карта, ние обаче сме безсилни да повлияем върху хода на историята. Зависим от трите могъщи империи, с които граничим.

— Силни сме, ще се бием — отсече Лев. — Имаме дървени мечове и щитове. Не ни е страх нито от германци, нито от руснаци.

— Само си играл на война, синко. Тази битка няма да се води между деца. Налага се да намерим спокойно местенце, където да изчакаме, докато историята реши участта ни. Тръгваме при първа възможност. Дано само това не е краят на вашето детство.

Лев и Владек бяха озадачени, но и подразнени от думите на барона. За тях войната бе вълнуващо приключение, което, напуснеха ли замъка, щяха да изтърват. Няколко дни слугите опаковаха багажа на барона, а на Владек и Лев бе съобщено, че другия понеделник заминават за малката вила, северно от Гродно. Оставени почти без надзор, двете момчета продължиха да учат и да играят, ала така и не можеха да открият в замъка човек, склонен да отдели време и да прояви желание да отговори на безбройните им въпроси.

В събота имаха часове само сутринта. Превеждаха на латински „Пан Тадеуш“, когато чуха изстрелите. Отпърво Владек си помисли, че е ловец, който стреля нейде из имението, и момчетата се върнаха към поезията. Екна втори откос, този път много по-близо, и те тъкмо вдигнаха очи, когато някой долу се разпищя. Спогледаха се озадачени и изобщо не се стреснаха, тъй като през краткия си живот не се бяха натъквали на нищо, от което да се плашат. Учителят ги заряза сами и хукна да бяга. Чу се поредният изстрел, този път отвън в коридора. Ужасени, двете момчета седяха, затаили дъх. Не смееха да помръднат.

Най-неочаквано вратата се отвори с гръм и трясък и над тях застана мъж, горе-долу на възрастта на учителя, в сива войнишка униформа, с каска на главата. Лев се вкопчи във Владек, който се вторачи недоумяващо в натрапника. Войникът се разкрещя на немски и макар да го знаеха почти като роден, момчетата не отговориха. На вратата се показа втори войник, а първият се приближи, сграбчи ги като пилци за вратовете, изтика ги в коридора и оттам ги изведе в градината пред замъка, където Флорентина се беше втренчила в тревата отпред и пищеше неудържимо. Лев не се престраши да погледне, само зарови глава в рамото на Владек, който, изненадан и ужасен, насочи поглед към редицата трупове, главно на слуги, проснати ничком. Не можеше да откъсне очи от едни мустаци, очертали се на фона на локва кръв. Беше ловецът. Владек не усети нищо, а Флорентина продължи да пищи.

— Тате там ли е? — простена Лев. — Там ли е?