Джефри Арчър - Каин и Авел

След като минаха две години, бабите взеха да подмятат — кога тактично, кога недотам тактично, че е крайно време за още едно отроче, та Уилям да не седи сам. Ан се вслуша в препоръката и зачена, ала стъписана, установи, че след като е навлязла в четвъртия месец на бременността, става все по-бледа и се чувства все по-зле.

Усмивката върху лицето на доктор Маккензи помръкна, след като той прегледа корема на обнадеждената бъдеща майка, а когато на шестнайсетата седмица от бременността Ан пометна, той изобщо не се изненада, но не я остави и да се отдаде на мъката. Записа в картона съответната диагноза и рече на младата жена:

— Драга ми Ан, не се чувстваше добре, защото кръвното ти налягане беше много високо и с напредването на бременността сигурно е щяло да се покачва още. За жалост лекарите все още не умеят да противодействат на високото кръвно налягане, за което всъщност не знаем почти нищо, освен че е опасно за всекиго, особено за бременни.

Ан се пребори някак със сълзите и се замисли какво ли й вещае бъдеще без още деца.

— Но следващия път, когато зачена, едва ли пак ще вдигна кръвно, нали? — попита тя така, че лекарят да й отговори с нещо обнадеждаващо.

— Бих се изненадал много, ако не го вдигнеш, драга. Мъчно ми е, че трябва да ти го кажа, но не бих те съветвал да зачеваш отново.

— Нямам нищо против някой и друг месец да съм бледа, стига да…

— Тук не става въпрос за бледост, Ан. Става въпрос, че не бива да излагаш на излишна опасност живота си.

Това бе ужасен удар за Ричард и Ан, и двамата единствени деца главно заради преждевременната смърт на бащите си. И двамата се бяха надявали да създадат семейство, каквото приляга на огромната им къща и съответства на техните отговорности към идното поколение.

— За какво друго е създадена една млада жена? — попита баба Кабът баба Каин.

Никой не отвори повече дума за това и цялото внимание се насочи към Уилям.

Ричард, поел през 1904 година, след смъртта на баща си, ръководството на управителния съвет на банка и тръст „Каин и Кабът“, открай време живееше с делата на банката, която, възправила се на Стейт стрийт като бастион на архитектурната и финансовата стабилност, имаше клонове в Ню Йорк, Лондон и Сан Франциско. Малко след раждането на Уилям последният клон бе създал доста главоболия на Ричард, тъй като по време на голямото земетресение от 1906 година беше рухнал заедно с банки „Крокър Нашънъл“, „Уелс Фаргоу“ и Калифорнийската банка, но не финансово, а в буквалния смисъл на думата. По природа предпазлив, Ричард си беше направил пълна застраховка в „Лойдс“ в Лондон и англичаните, нали си бяха джентълмени, му бяха платили до последния цент, така че той изгради наново клона. Въпреки това цяла година му се налагаше да прекосява надлъж и шир Щатите и да прави доста често четиридневния преход с влак от Бостън до Сан Франциско, за да наглежда строежа. Откри новия клон, разположен на Юниън скуеър, през октомври 1907 година, тъкмо навреме, за да насочи вниманието си към проблемите по Източното крайбрежие. Нюйоркските банки изживяваха известни затруднения, с които по-малките не успяха да се справят, тъй като хората масово си теглеха парите, и бяха притиснати до стената. Дж. П. Морган, легендарният директор на могъщата банка със същото име, покани Ричард в консорциума, създаден, за да се пребори с кризата. Ричард прие, храброто начинание се увенча с успех и трудностите започнаха да се преодоляват, първо обаче се наложи Ричард да прекара доста безсънни нощи.

Виж, Уилям спеше като къпан и дори не подозираше за земетресенията и рухналите банки. Така де, имаше си лебеди, които трябваше да храни, и безкрайни пътувания до Милтън, Бруклин и Бевърли, където да бъде показван на отбрани роднини.

Следващата година, в началото на пролетта Ричард се сдоби с нова играчка в замяна на предпазливите вложения, които бе направил в мъж на име Хенри Форд, твърдящ, че можел да произвежда автомобили за народа. Банката покани господин Форд на обяд и Ричард беше убеден срещу доста тлъстата сума от осемстотин и петдесет долара да закупи автомобил „Модел Т“. Хенри Форд го увери, че стига банката да му помогне, до няколко години цената ще падне на триста и петдесет долара и всеки ще купува автомобилите му, което ще донесе на подкрепилите го големи печалби. Ричард реши да му отпусне пари и така за пръв път вложи немалък капитал за човек, който се стремеше изделието му да струва два пъти по-малко.

В началото Ричард се притесняваше да не би хората да отсъдят, че не приляга на председател на управителен съвет на банка да се придвижва с автомобил, пък бил той и черен на цвят, но не след дълго опасенията му се разсеяха — всички по тротоарите се извръщаха и го гледаха възхитени. Автомобилът развиваше шестнайсет километра в час и вдигаше повече шум, отколкото коня, затова пък не се облекчаваше насред Маунт Върнън стрийт. Единствените разногласия между Ричард и господин Форд възникнаха заради това, че той не искаше и да чуе „Модел Т“ да се продава и в други цветове. Твърдеше, че всички автомобили трябвало да бъдат черни, инак цената щяла да се покачи. Ан, която държеше повече от мъжа си на одобрението на изисканото общество, отказа да се качи на автомобила, докато и Кабътови не се сдобиха с такъв.