Джефри Арчър - Каин и Авел

— Сигурно се вълнува, задето се прибираме — отвърна той без следа от притеснение.

— Дано — рече Ан. — Само това оставаше, да пътува цели шест дни болен.

— До утре ще му мине като на кутре — отсече Ричард, сякаш даваше напътствие, но на другата заран, когато отиде да вдигне Уилям от сън, Ан видя, че телцето му е покрито с червеникави петна и той е вдигнал цели трийсет и девет градуса температура.

Лекарят на хотела определи заболяването като дребна шарка и настоя учтиво Уилям в никакъв случай да не се качва на лайнера не само за негово добро, но и заради другите пътници. Не им оставаше нищо друго, освен да държат малчугана с бутилката гореща вода в леглото и да чакат следващия параход.

Ричард не можеше да си позволи да остане още цели три седмици и реши все пак да замине. Уилям взе да умолява как ли не баща си да пътуват заедно — „Аквитания“ щеше да се върне в Саутхамптън след двайсет и един дни, което според момчето беше цяла вечност. Ричард обаче не искаше и да чуе и нае медицинска сестра, която да се грижи за сина му и да го убеди, че е тежко болен.

Ан отиде заедно с Ричард до Саутхамптън — пътуваха в новия ролс-ройс.

— Без теб, Ричард, ще се чувствам самотна в Лондон — престраши се да пророни смирено, преди да се разделят, макар и да се притесняваше, че мъжът й ще се ядоса, задето е дала воля на чувствата си.

— И аз, драга, сигурно ще се чувствам донякъде самотен без теб в Бостън — отвърна той, потънал в мисли за стачкуващите тъкачи.

Ан се върна в Лондон с влака и по пътя се запита какво ли ще прави следващите три седмици. През нощта Уилям спа по-спокойно, а на заранта петната не се червенееха толкова силно. Ала лекарят и медицинската сестра бяха единодушни в настояването момченцето да не става от леглото. Ан се възползва от свободното време и седна да пише дълги-предълги писма на роднините, а Уилям не мърдаше от леглото, макар че постоянно роптаеше. В четвъртък сутринта обаче стана рано-рано и отиде в стаята на майка си — почти беше оздравял. Легна до нея в кревата и със студените си ръчици веднага я събуди. Майката се зарадва, че детето очевидно се е оправило. Звънна да поръча закуска. Щяха да се нахранят в леглото — глезотия, която бащата на Уилям би порицал най-строго.

На вратата се почука тихо и в стаята влезе мъж в обшита със сърма червена ливрея, който носеше голяма сребърна табла със закуската. Яйца, бекон, домат, препечени филийки и сладко — същински пир. Уилям погледна стръвно храната — вече не помнеше кога е ял като хората. Ан плъзна очи по сутрешния вестник. Дойдеше ли в Лондон, Ричард задължително четеше „Таймс“ и управата на хотела очевидно бе решила, че и съпругата му ще иска да прегледа вестника.

— Виж, виж! — възкликна Уилям, вторачен в снимката върху една от вътрешните страници. — Корабът на татко. Какво е корабокрушение , мамо?

Върху половината страница се виждаше фотография на „Титаник“.

Без изобщо да се замисля, че не подобава представителка на родовете Лоуел и Кабът да се държи така, Ан избухна в сълзи, притиснала до себе си единствения си син. Дълго седяха в леглото и се държаха един за друг — Уилям не знаеше защо. Ан осъзна, че са загубили най-любимия си човек на този свят.

Сър Пиърс Камбъл, бащата на невръстния Стюарт, дойде почти веднага в апартамент сто и седем на хотел „Риц“. Изчака във фоайето, докато вдовицата си обличаше костюма — единствената тъмна дреха, която притежаваше. Уилям също се облече, макар че и досега не разбираше какво е това „корабокрушение“. Ан помоли сър Пиърс да обясни на момчето какво означава новината, а малчуганът отсече:

— Исках да замина с тате, но те не ми разрешиха и не ме пуснаха на лайнера.

Не се разплака, тъй като не вярваше, че нещо може да погуби баща му. Беше сигурен, че той е сред оцелелите.

През целия си житейски път като политик, дипломат и сега директор на лондонския клон на банка „Каин и Кабът“ сър Пиърс не бе виждал невръстно дете, което да се владее до такава степен. След няколко години бе чут да отбелязва, че присъствие на духа запазват малцина. Ричард Каин го бе притежавал и сега то бе наследено и от единствения му син.

Ан проверяваше по няколко пъти списъците с оцелелите, пристигащи от дъжд на вятър от Щатите. Всеки потвърждаваше, че Ричард Лоуел Каин е безследно изчезнал в открито море и вероятно се е удавил. След още една седмица дори Уилям почти изгуби надежда баща му да се е спасил.

Ан едвам намери сили да се качи на „Аквитания“, затова пък, колкото и да е странно, Уилям изгаряше от нетърпение да поеме в открито море. Часове наред се взираше от палубата в безликия океан.