Джефри Арчър - Каин и Авел

— Не се притеснявайте — отвърна белобрадият капитан. — Ние с Уилям станахме големи приятели. Жалко само, че не мога да отговоря на всичките му въпроси за времето, скоростта и разстоянията. Всяка вечер се виждам принуден да се допитвам до първия механик с надеждата да преживея някак следващия ден.

Подир шестдневно пътуване „Аквитания“ навлезе в пристанището на Саутхамптън. На Уилям никак не му се искаше да слиза от лайнера и той беше на път да се разплаче, добре че зърна приказно красивия сребрист ролс-ройс с шофьор, който ги чакаше на кея, за да ги откара в Лондон. Ричард тутакси реши, че в края на престоя им ще поръча да натоварят автомобила за Ню Йорк, най-необичайното за него решение, което той щеше да вземе до края на живота си. Обясни не особено убедително на Ан, че искал да покаже автомобила на Хенри Форд.

При посещенията си в Лондон всички от рода Каин отсядаха в „Риц“ на Пикадили, само на две крачки от клона на банката, което бе твърде удобно за Ричард. Докато мъжът й беше зает, Ан показваше на Уилям лондонския Тауър, Бъкингамския дворец и смяната на караула. Момченцето отсъди, че тук било „върхът“, само да не бил този ужасен английски акцент, който то не разбирало.

— Защо, мамо, не говорят като нас? — попита Уилям и изненадан чу как обикновено англичаните, а не американците задавали този въпрос, тъй като „те“ били първи.

Обичаше най-много да гледа гвардейците в яркочервени униформи с големи лъскави месингови копчета, които стояха на пост пред Бъкингамския дворец. Опита се да подхване разговор с тях, ала те гледаха вторачено право напред и дори не мигаха.

— Може ли да си занесем един у дома? — попита малчуганът майка си.

— Не, миличкото ми, те трябва да останат тук и да охраняват краля — Едуард VII.

— Да де, но той си има много, не може ли и ние да си вземем един?

По думите на Ан Ричард си позволи „малкото удоволствие“ един следобед да не отиде в клона на банката, за да заведе жена си и сина си в Уест Енд, на традиционната английска пантомима, наречена „Джак и Дългуча“, която се играеше на хиподрума в Лондон. Уилям хареса много Джак и начаса реши, че ще отсече всяко дърво, изпречило се пред погледа му, да не би в него да се спотайва чудовище. След представлението пиха чай във „Фортнъм и Мейсън“ на Пикадили, а Ан разреши на Уилям да изяде две кифли със сметана и някакво ново изобретение, наречено поничка. От този миг нататък Уилям настояваше да го водят всеки ден в чайната на „Фортнъм“, та да си похапне от поничките.

По мнението на Уилям и майка му дните в Лондон отминаваха прекалено бързо, докато Ричард, доволен от напредъка на Ломбард стрийт и от новоназначения директор на банковия клон, вече изгаряше от нетърпение да се приберат. Всеки ден от Бостън пристигаха телеграми, заради които той бързаше да се върне в кабинета си. Накрая, когато от една от тях узна, че стачкуват двайсет и пет хиляди работници в тъкачница в Лорънс, щата Масачузетс, на която банката бе отпуснала много пари, Ричард пресметна с облекчение, че до заминаването на лайнера остават някакви си три дни.

Уилям също бързаше да се прибере, за да разкаже на господин Мънроу за всички вълнуващи неща, които е правил в Англия, и отново да бъде при своите баби. Беше сигурен, че никога през живота си те не са изживявали такива приключения като например да отидеш на истински театър, при това заедно с обикновените простосмъртни. Ан също се радваше, че си тръгват, макар и да бе прекарала почти толкова добре, както и Уилям. Обикновено сдържаните островитяни от Северно море се прехласваха вкупом по тоалетите и хубостта й. Накрая, ден преди заминаването Ан реши да зарадва за последно сина си и го заведе на тържество в Итън скуеър, у жената на новоназначения директор на лондонския клон на банката на Ричард. Тя също имаше син, Стюарт, който беше на осем години. За половин месец, откакто си играеха заедно, Уилям бе започнал да гледа на него като на по-големия приятел, без когото не може. Ала увеселението мина доста вяло, защото Стюарт не се чувстваше добре, и за да не остане по-назад от новото си другарче, Уилям оповести, че също се разболявал. Ан се върна с него в хотел „Риц“ по-рано от предвиденото. Не беше кой знае колко огорчена, тъй като така щеше да разполага с повечко време за багажа и бе убедена, че Уилям само се прави на болен, колкото да достави удоволствие на Стюарт. Ала вечерта, когато го сложи да си легне, видя, че детето не се преструва — беше вдигнало температура. По време на вечерята Ан сподели тревогата си с Ричард.