Джефри Арчър - Каин и Авел

— Утре ще открия тате — обещаваше той на майка си първо самоуверено, сетне с глас, в който започна да се долавя съмнение.

— Никой, Уилям, не може да оцелее цели три седмици в Атлантическия океан.

— Дори баща ми ли?

— Дори баща ти.

Когато Ан се завърна в Бостън, и двете баби я чакаха в Червената къща — знаеха, че върху плещите им отново е паднала тежка отговорност. Младата жена не възропта, че те отново ще свирят първа цигулка. Сега животът й се бе обезсмислил, добре че беше Уилям, чиято съдба двете старици очевидно бяха решени да направляват. Уилям се държеше любезно, но хладно. През деня седеше мълком на уроците с господин Мънроу, а вечер ридаеше в скута на майка си.

— Трябва да общува с други деца — отсъдиха бабите, след което уволниха господин Мънроу и бавачката и пратиха Уилям в частно училище „Сейър“ с надеждата, че щом опознае големия свят извън дома и се озове в компанията на други малчугани, той ще се пребори с тъгата.

Ричард бе завещал почти всичко на Уилям, който щеше да го получи, след като навърши двайсет и една години — дотогава имуществото щеше да се управлява от попечители. Към завещанието имаше добавка: Ричард очаквал синът му да стане по заслуги председател на управителния съвет на „Каин и Кабът“. Единствено това допълнение в завещанието на баща му вдъхновяваше Уилям, тъй като останалото му се полагаше по право. Ан получаваше еднократно половин милион долара, както и сто хиляди месечно след облагане с данъци, в случай че не се омъжи повторно. Наследяваше и къщата на Бийкън Хил, вилата на Северното крайбрежие, къщата в Мейн и малко островче край Кейп Код, които след смъртта й щяха да станат притежание на Уилям. Двете баби получиха по четвърт милион долара, както и писма, които разсейваха всякакви съмнения относно отговорностите им, в случай че Ричард умре преди тях. Попечителството върху наследството бе възложено на банката, а също на кръстниците на Уилям. Приходите от попечителския фонд трябваше ежегодно да се влагат в начинания, които не крият риск.

Бабите ходиха в траур цяла година, а колкото до Ан, макар и едва на двайсет и осем, тя за пръв прът в живота си изглеждаше точно на толкова години, на колкото бе.

За разлика от Ан бабите криеха мъката си, докато накрая Уилям не ги укори.

— Не ви ли е мъчно за баща ми? — попита той, вторачил в баба Каин сините си очи, които извикваха в съзнанието й яркия спомен за нейния син.

— Да, мъчно ми е, моето дете, но той не би желал да се самосъжаляваме.

— Аз обаче искам да го помним, докато сме живи, чухте ли! — простена през сълзи момчето.

— За пръв път, Уилям, ще разговарям с теб като с възрастен. Винаги ще пазим спомена за баща ти и ти ще спомогнеш за това, ако оправдаеш надеждите му. Сега си глава на семейството и наследник на огромно състояние. Ето защо чрез усърден труд трябва да се подготвиш за това наследство в същия дух, в който баща ти работеше, за да го увеличи.

Уилям не отвърна нищо. Така получи житейския стимул, който дотогава му беше липсвал, и се вслуша в съвета на баба си. Наложи си да живее с мъката, без да роптае, и от този миг нататък се зае да учи неуморно — беше доволен единствено ако получеше похвала от баба Каин. Беше отличник по всички предмети, а по смятане бе не само първенец в класа, но и можеше да мери сили с момчета, с няколко години по-големи от него. Беше решен да прави, да струва, но да надмине по всичко баща си. Сближи се още повече с майка си и се отнасяше подозрително към всеки, който не бе от семейството, затова често го мислеха за самотно дете, за вълк единак, дори — колкото и да бе несправедливо — за сноб.

Когато Уилям навърши седем години, бабите отсъдиха, че е крайно време момчето да разбере цената на парите. Решиха да му отпускат по един долар джобни пари седмично, при условие че се отчита за всеки похарчен цент. За тази цел му подариха зелена счетоводна книга с кожена подвързия, струваща деветдесет и пет цента — сума, която възрастните дами приспаднаха от джобните пари на момчето за първата седмица, възлизащи на един долар. От втората седмица нататък бабите отпускаха в събота сутрин по петдесет цента всяка. Уилям влагаше петдесет цента, харчеше двайсет, даряваше десет за някакво благотворително начинание, а двайсет заделяше настрани. Всяко тримесечие бабите възнамеряваха да преглеждат счетоводната книга и писмения отчет на момчето за приходите и разходите. След края на първите три месеца Уилям бе готов да се отчете. Беше дарил долар и двайсет цента на наскоро създадената организация на бойскаутите в Щатите и беше спестил четири долара, които помоли баба му Каин да внесе на книжка в банката на неговия кръстник Дж. П. Морган. Беше изхарчил три долара и осем цента, за които не трябваше да се отчита, и бе заделил един долар. Счетоводната книга се превърна за бабите в извор на огромно задоволство. Не можеше да има и съмнение, че Уилям е достоен син на Ричард Каин.